ОТ 14 ДО МАКСИМУМ 24 МЕСЕЦА ТРАЕ ЛЮБОВТА НА БЪЛГАРСКИЯ ИЗБИРАТЕЛ КЪМ ДАДЕНО ПРАВИТЕЛСТВО. Без значение кое е то. След тези две години съответното управляващо мнозинство е готово да отиде в историята. Това е един от многото изводи за родния политически живот, които преподавателят по история доц. Милко Палангурски е направил в новата си книга „По българските парламентарни избори”, отпечатана в Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”. И още нещо – няма партия в България, която да не е започвала да „затяга гайките” и да спасява честта си към 16-ия месец от своето управление. Ходът обаче се оказва закъснял, защото кабинетът обикновено пада.
Това е третата му книга за българските избори и тя отразява политическия живот у нас в периода 1894-1913 г. Това е времето, когато Търново и Пловдив командват страната. Времето на Търновската конституция, на политическите борби и многопартийната система. Това са годините, в които няма партия, която два пъти да е спечелила избори. Всъщност това е времето на класическия български парламентаризъм. Тогава населението в страната ни се удвоява и на 20 000 жители се пада по един депутат. Сред депутатите, чийто мандат е пет години, няма жени, а и жените тогава са нямали право да гласуват. Но и това е периодът, в който описаните от Алеко изборни нрави не са толкова масови и местните активисти, които се престарават и обръщат вота по несъвсем законен начин, намаляват.
„Изграждането на европейска партийно-парламентарна система у нас се случва много бързо. Това донякъде е изненада за историците, защото тогава е липсвал юридическият капацитет, който имаме днес. Нямало е и достатъчно грамотни хора, които да бъдат включени в организирането на избирателния процес. Въпреки това е факт, че за по-малко от две десетилетия партиите и парламентарният живот започват да работят ефективно”, обяснява доц. Палангурски.
ПЪЛЕН СПИСЪК НА НАРОДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ ОТ ТОВА ВРЕМЕ Е НАПРАВИЛ АВТОРЪТ и за голяма негова изненада повечето ни депутати са се оказали изключителни хора. „Те са били невероятни според биографиите им. А в българското общество по принцип битува схващането, че народните представители не стават за нищо. Затова си мисля, че или като нация имаме склонност да даваме по-различна оценка на своите управляващи, или просто натоварваме със свръхочаквания парламентарната система”, уточнява преподавателят по история във ВТУ.
Има обаче документирани в историята български изобретения, свързани с изборите. Директното заплащане на гласа, което стана модерно напоследък, тогава е било рядко явление. Задължителна е била почерпката. „Около 4-5000 лв. са излизали едни избори. Парите са били нужни да докараш избирателите си до урните, защото хората са живеели по селата, където е нямало избирателни секции. Като ги доведеш в града, ги водиш, естествено, в кръчмата, където е вървяла подготовката на изборите”, разказва доц. Палангурски.
Компроматите са се заключавали в окачването на брошури, в които един кандидат е изреждал обидни квалификации за опонента се. Изборите са преминали мирно, като се изключат някои по-серт българи, като чирпанлиите например. Там, ако денят премине с една-две жертви, се е смятал за кротък.
ОКОЛО 60% Е БИЛА ИЗБИРАТЕЛНАТА АКТИВНОСТ В ГОДИНИТЕ НА КЛАСИЧЕСКИЯ БЪЛГАРСКИ ПАРЛАМЕНТАРИЗЪМ. След това, когато поставят урни и в селата, активността скача с още десетина процента. Тогава всяка партия сама е правила бюлетините си и ги е раздавала на избирателите. Активистите са пишели бюлетините на ръка, но са спазвали закона, който изисквал хартията да е бяла. „Е, като не са успявали да намерят нюанси на бялото, са се пробвали с различна дебелина на хартията. Законът за задължителното отпечатване излиза през 1910 г., а година по-късно бюлетините вече стават и цветни”, разказва историкът.
До едно време е нямало изборни кампании, защото това се е смятало за грубо посегателство над личността. После местните активисти са започнали да изнасят кампаниите на гърба си. Предизборните кампании се появяват с изграждането на шосейната и жп мрежата. Тогава държавата е отпускала влак, в който са се качвали всички кандидати и вкупом са слизали по гарите, за да изнасят речи. Обаче и тук има константна величина - българският избирател е давал вота си за този, който е най-популярен или най-малко окалян.
Това е третата му книга за българските избори и тя отразява политическия живот у нас в периода 1894-1913 г. Това е времето, когато Търново и Пловдив командват страната. Времето на Търновската конституция, на политическите борби и многопартийната система. Това са годините, в които няма партия, която два пъти да е спечелила избори. Всъщност това е времето на класическия български парламентаризъм. Тогава населението в страната ни се удвоява и на 20 000 жители се пада по един депутат. Сред депутатите, чийто мандат е пет години, няма жени, а и жените тогава са нямали право да гласуват. Но и това е периодът, в който описаните от Алеко изборни нрави не са толкова масови и местните активисти, които се престарават и обръщат вота по несъвсем законен начин, намаляват.
„Изграждането на европейска партийно-парламентарна система у нас се случва много бързо. Това донякъде е изненада за историците, защото тогава е липсвал юридическият капацитет, който имаме днес. Нямало е и достатъчно грамотни хора, които да бъдат включени в организирането на избирателния процес. Въпреки това е факт, че за по-малко от две десетилетия партиите и парламентарният живот започват да работят ефективно”, обяснява доц. Палангурски.
ПЪЛЕН СПИСЪК НА НАРОДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ ОТ ТОВА ВРЕМЕ Е НАПРАВИЛ АВТОРЪТ и за голяма негова изненада повечето ни депутати са се оказали изключителни хора. „Те са били невероятни според биографиите им. А в българското общество по принцип битува схващането, че народните представители не стават за нищо. Затова си мисля, че или като нация имаме склонност да даваме по-различна оценка на своите управляващи, или просто натоварваме със свръхочаквания парламентарната система”, уточнява преподавателят по история във ВТУ.
Има обаче документирани в историята български изобретения, свързани с изборите. Директното заплащане на гласа, което стана модерно напоследък, тогава е било рядко явление. Задължителна е била почерпката. „Около 4-5000 лв. са излизали едни избори. Парите са били нужни да докараш избирателите си до урните, защото хората са живеели по селата, където е нямало избирателни секции. Като ги доведеш в града, ги водиш, естествено, в кръчмата, където е вървяла подготовката на изборите”, разказва доц. Палангурски.
Компроматите са се заключавали в окачването на брошури, в които един кандидат е изреждал обидни квалификации за опонента се. Изборите са преминали мирно, като се изключат някои по-серт българи, като чирпанлиите например. Там, ако денят премине с една-две жертви, се е смятал за кротък.
ОКОЛО 60% Е БИЛА ИЗБИРАТЕЛНАТА АКТИВНОСТ В ГОДИНИТЕ НА КЛАСИЧЕСКИЯ БЪЛГАРСКИ ПАРЛАМЕНТАРИЗЪМ. След това, когато поставят урни и в селата, активността скача с още десетина процента. Тогава всяка партия сама е правила бюлетините си и ги е раздавала на избирателите. Активистите са пишели бюлетините на ръка, но са спазвали закона, който изисквал хартията да е бяла. „Е, като не са успявали да намерят нюанси на бялото, са се пробвали с различна дебелина на хартията. Законът за задължителното отпечатване излиза през 1910 г., а година по-късно бюлетините вече стават и цветни”, разказва историкът.
До едно време е нямало изборни кампании, защото това се е смятало за грубо посегателство над личността. После местните активисти са започнали да изнасят кампаниите на гърба си. Предизборните кампании се появяват с изграждането на шосейната и жп мрежата. Тогава държавата е отпускала влак, в който са се качвали всички кандидати и вкупом са слизали по гарите, за да изнасят речи. Обаче и тук има константна величина - българският избирател е давал вота си за този, който е най-популярен или най-малко окалян.
Няма коментари:
Публикуване на коментар