Индийската гимназия

Димитко, въпреки всичко, станал учител. Учебната година била вече започнала, но при проверка било установено, че назначеният преди него кандидат в „Индийската гимназия” не бил завършил семестриално. Законът е строг, но е закон! Затова той бе извикан и назначен, в един ветровит и облачен ден, в началото на октомври.

Директорката, попитала – дали има завършена и „География“. Димитко нямал, но с присъщата си всеотдайност, заявил че е готов да води и тези часове. Шефката не му мислила много и го назначила, въпреки явното несъответствие в квалификацията, относно определените по норматив часове. Програмата била супер, часовете събрани в четири дни – от понеделник до сряда, плюс петъка, който си е майсторски ден.

Димитко внимателно пристъпил в двора, където поотраснали циганчета се
замеряли с камъни и си подвиквали – „Хас му кар!“. В този момент той не
разбирал какво означават думите им, но постепенно понаучил езика на ромите, да знае какво си говорят, включително и за него. Споменатият израз на ромски, т.е. на цигански, не е за превод. Само ще спомена, че последната дума е точно като една друга такава, на български, с три букви, която е толкова популярна, че може даже да се види изписана по стените дори и в чужбина. Това, вероятно е древно заклинание за берекет, но в днешно време се възприема като много неприлична и хулиганска. Между другото и на български това трибуквие също започва с К.

Така започнал педагогическият път на Димитко, който се оказал твърде кратък, но пък оттогава запазил голямо уважение към всички, които имат куража и ината да работят тази възрожденска професия

Още преди да стане учител той знаел, че професията е върло феминизирана. Обаче си нямал представа, какво е да работиш в толкова голям женски колектив, ако и във въпросната гимназия да имало и доста мъже. Това бе умишлено уредено от ръководството, заради честите безредици, причинени от традиционните ромски обичаи, сред които се открояваше, по онова време – кражбата на моми... 

Всъщност гимназията не била съвсем „индийска”, по-скоро голяма част от учениците бяха потомци, според ненапълно потвърдената теория, на едни индийски племена, които се разселват постепенно в света, идвайки от своята прародина – Индия. Имало и други възпитаници, и то доста, но голяма част били изключени от други училища и идвали в това средно школо, поради липса на друга алтернатива. Прецизна селекция, с две думи...

Колежките не приели добре Димитко, по-скоро хич и не му говорели. Не че нещо го тревожело, но все пак, отвреме-навреме трябвало да влиза и в учителската стая, където се попълвал, по онова време, т. нар. Материална книга. В нея се записвало какви уроци си преподавал... Чак на третата седмица една от колежките го заговорила и нещата потръгнали малко. Имало такива, които непрекъснато го дебнели да го докладват на директорката, но така е когато се работи в голям екип. Скоро Димитко се сдобил не само с врагини, но и с фенки. Също така много си допаднал с колегата географ и с учителите от Катедра „Физкултура”. На всичкото отгоре бе и класен на 7а. В класа му имало само три останали момичета. Другите се били задомили, какво да чакат? От трите, две били циганки и една българка. Първите сигурно вече се водили стари моми, но пък били спретнати, хрисими и се учили добре. Постепенно Димитко опознал колектива, но и колектива го опознал, децата също. Естествено той се проявил като добър колега и находчив педагог.

Катето била колежка, незавършила още ВУЗ и имала чувство за хумор и естествено се включи в компанията на най-младите и начинаещи учители. Често при шегите и закачките и все се повтарял следния майтап. Катето, която била около 120 килограма живо тегло, питала често Димитко - ще се ожениш ли за мен? А той отговарял утвърдително, но с условието да завърши университет, защото всичките му роднини били висшисти... Димитко пък често я закачал, като казвал – Катерино, Катерино, недорисувана картино... Когато го питали – защо недорисувана, той отговарял, че Катето е толкова голяма, че не може да бъде нарисувана. Тя обаче не се сърдила.

Димитко имал и врагини! Неизвестно защо, една троица колежки, редовно гледали да го наковладят на директорката, която, както вече споменахме бе широко скроена дама и от нищо не и пукаше.

Веднъж, едната от тях вдигнала голям скандал на Димитко, че писал две по история на Айнур. Той бил ученик от фичерите, цигани, които се смятат за турци. Историята бе следната. Айнур е унисекс име, тъй като в турския език няма родове. Става и за момче, става и за момиче. Въпреки че има и чисто мъжки и чисто женски имена – никой турчин не се казва Айше, например. Та Айнур бил в 6-ти клас и учил Възрожденска история. Ученикът бил шестокласник, но трудно четял. Затова и от него не можеше да се изисква много. Когато Димитко го изпитвал, Айнур не искал да отговаря, защото в урока турците били лоши, а българите добри… Тогава Димитко му казал, че ще го пита за устройството на Османската империя, в който няма и намек за лоши турци. Айнур обаче пак нищо не знаел. Младият педагог съвсем опростил изпита, довеждайки го до един въпрос – Кой е башът в Османската империя? Айнур отговорил – Мустафа паша!!! Учителят обяснил, че Мустафа Кемал, ако става въпрос за него, е унищожил империята, а не е бил султан, което е правилния отговор. А Кемал го наричали баща на турците, като се смята за турчин, как е баща на турски? – задал въпрос Димитко. Отговорът бил бубако или баба! И тъй като баща е АТА, а не БАБА, което е татко, Димитко написал двойка на Айнур, с добавката, че той е срам за българския, турския и циганския народ!!! Ама откъде-накъде ще му пише двойка? Щото Айнур имал двойки и по български, математика и т.н., по почти всички предмети, което бе нормално за човек, който не може да прочете повече от две изречения без да срича и после съвсем няма сили да продължи… Ама така децата се обезсърчавали и напускали училището, а по линия на делегираните бюджети намалявали парите и трябвало да се съкращават учители… Ами да се съкращават – така отговорил на колежките Димитко. Айнур не може да чете в шести клас, ами как ще е в седми, то направо диплома от университета да му дадат…

Малко след това директорката го извикала и трите злобарки-колежки го изпратили с доволни погледи. Шефката му задала два въпроса – не може ли да пише три на Айнур и дали може да напише дипломната работа на неин познат? Митко отговорил отрицателно и на двата въпроса и тя не настоявала повече. „Какво ти рече директорката, наказа ли те?“ – попитали злобарките. „Не, награди ме!“ – отвърнал Димитко. После не удовлетворил любопитството им, защо е „награден“, а ги посъветвал да питат шефката.

Най-трудният му педагогически случай обаче бил с Галин, който попаднал в 7 „а“ клас в средата на годината, след изключването си от поредното школо. Още в началото двамата се сдърпали в час, а Галин нагло приканил младият педагог да се разберат в коридора. Димитко се съгласил, въпреки че двамата били равни по килограми, а младежът дори изглеждал доста як, на всичкото отгоре бил и оставал две години и би трябвало да е в девети клас. Учителят реагирал умно и наритал Галин по стълбите, преди той да се подготви за сблъсъка. След часовете младежът го замерял с камъни отдалеч, но не го уличил, за което Димитко се заканил, че другия път ще го набие по-сериозно. Така Галинчо спрял да влиза в часовете по история, а Димитко бил привикан, този път от помощник-директорът. Смятал ли да продължи да работи като учител? – Да! – Биел ли децата? – Димитко отрекъл. Когато попитал за какво става въпрос, зам.-шефът казал, че обещал да не споменава откъде е сигналът. Младият педагог останал в неведение до поредната родителска среща. Тогава в стаята влязъл одърпан човечец, който се оказал бащата на Галин. Той рекъл, че синът му не ходи на училище, заради заплахата за побой от историка. Димитко се позасмял и обяснил каква е цялата одисея. Бащата проявил разбиране и обещал като се върне да пребие синковеца си, но учителят го посъветвал да не прави това. – Важното е да влиза в часовете, да се държи кротко, да получи някаква оценка и това е – мир и любов, това бил даденият съвет. Галин се върнал в часовете и работата потръгнала. Веднъж обаче Димитко видял, че Галин си играе с нож тип „пеперуда“. Попитал защо му е това оръжие, а Галин казал, че имал пререкания с по-големи роми, които по адет идват да оглеждат булки сред ученичките. Те му се заканили и той се подготвял за отпор. Тогава с много усилия Димитко взел ножа, като добавил, че когато вадиш нож ставаш или страшен, или смешен. Казал на младежа, че вероятно ще го причака група и или ще намушка някой и ще го пребият или само второто. А може и по сериозно да пострада…

След време Галин влязъл в час с посинено око. Димитко го попитал колко хора са го причакали? А те били петима и му взели маратонките. Учителят върнал ножа и отношенията с Галинчо станали приятелски. Накрая на годината, това да си остане между нас, като благодарност Галин дал на педагога, въпреки че той се дърпал, бутилка ракия, увита грижливо във вестник и сложена в найлонова торбичка.

Димитко бил поканен и на абитуриентския бал, въпреки е не преподавал на големите. Там физкултурникът Здравко направил голяма беля. Казал, за географът и Катето, като даскали от тежка категория, че е хубаво да се вземат. Първо го казал на географа, който си признал, че толкова ракия не може да изпие. След което сплетникът-учител разказал това на Катето. По пътя подпийналите учители се държали по-зле от най-лошите си възпитаници. Разменили си реплики от рода на – „Простак”, „Мръсно животно”, „Свиня” и т.н. Димитко и колежка ги мирили в една друга кръчма и скандалът бил потушен. В края на годината Димитко разбрал, че титулярът, на чието място бил, се връща и той трябва да напусне. След много месеци телефонът му звъннал и се обадила Катето. Тя му казала, че се е хванала на бас, че ще дойде, в един часа след полонощ в еди коя си таверна. Димитко, разбира се отказал. Тогава Катето казала, че вече има завършено висше образование... Но нашият герой пак категорично отказал.  Понякога човек не знае докъде ще го докара чувството му за хумор...

Лукавиян

Завои към морето

Защо! Защо е необходима цялата тази суматоха? Все едно не тръгваме на море, ами се готвим да напуснем града и страната…Батко казва, че винаги така ставало преди морето, аз не вярвам много. Миналата година пропуснахме и затова на татко, цяла година мама му, както се казва, му изпили нервите. Преди това съм бил много малък и батко казва, че не съм помнил морето. Не, помня, толкова много вода на едно място, слънцето и нагорещения пясък... Струва ми се, че прелестите на летуването край морето са силно преувеличени. А и до там, пътят има много завои, а на мен от тях ми прилошава. Сега вече съм на шест, навършени при това, а есента, ще трябва да тръгна и на училище..., що ли трябва да ходя и на море?

Не участвам в приготовленията! То и не си струва. Багажът ни е свръхбагаж и ако трябваше да пътуваме със самолет, той нямаше да може да излети. Никога! Сума ти ненужни работи вземаме. Дрехи, повече отколкото е необходимо, чадъри, шалтета, кремове за слънце, против слънце, хапчета – за стомах, против повръщане и какво ли не! Вярно, част от нещата трябват. Например срещу повръщането, специално за мен, че понякога ми става лошо като пътувам, особено ако има много завои. Брат ми ме пренебрегва, смята че самият аз съм като багаж, и то в повече. Той е недоволен, че трябва да ходи на море с нас. Мисли се за голям, нали е седем години по възрастен от мен, и иска вече сам да ходи на море, с приятели. Мама е недоволна, че отиваме само за седмица. Татко се кахъри за какво ли не – че колата може да се развали, че не сме спестили достатъчно за почивката и за всеки случай взима и кредитната си карта. Аз, да не се деля от всички, мрънкам да вземем котката, но веднага бях навикан. Котката я дадоха на чичо, а на мен ми казаха да млъкна и че съм едно малко чудовище!?! Те пък, какво искат – да съм голямо чудовище ли?

Ето тръгваме рано, да не е в горещените. Питам дали ще има завои, и... Щяло да има, ама след магистралата. За да не ми прилошее се излягам отзад в колата и заспивам. Обаче като тръгнахме на юг, баш кога не трябва, се събудих и без малко да повърна. Дадоха ми хапче и слязох до къщата за гости, като прясно изтискано и простряно пране. Щом оставихме багажа веднага започнахме да се готвим за плажа, все едно вече си тръгваме, и ни е за последно...

Съставиха и план за следващите дни, без моето участие. Първо сме на Бутамята, после на Липите, Силистар и пътуване до Несебър ли беше, Созопол ли... Задача на всички, номер 1 е да ме учат да плувам. Мъка голяма. За мен! Това било инстинкт, и всяко животно, моля ви се, можело да плува... Аз, животно ли съм! Почнаха уроците, но никак не ми се получи. Пробваха се всички – татко, батко, мама. Било лесно, да се отпусна и после само да движа ръце и крака, и да държа главата си над водата. Плувам, ама надолу, към дъното. Нагълтах се с вода, разревах се и ме оставиха. Засега...

На пясъка пък пак с мен се занимават. Да съм четял нещо, че да съм се упражнявал за училището. Защо да бързам? Като отида и мога да чета и пиша, какво ще правя в първи клас? Прочетох един надпис: „Цици има по целия плаж, хубави пици – само при нас!”. Прочетох го на глас и мама ми се скара. Хората се смеели? Че лошо ли е да им създадеш радост?

Батко се увърта около едно момиче. Няма горнище на банския, затова му е интересно. И на мен ми хареса, като картина е! И не каква да е, а нарисувана от голям майстор. Момичето не обръща никакво внимание на батко. Каквото и да направи. Аз явно много съм се втренчил в нея, защото ме попита какво гледам. – Теб! – рекох й. – Защо, попита ме тя. - Хубава си – отвърнах аз. Тя се усмихна и влезе в морето. Батко ме изгледа изненадано и рече – виж го ти него, малкия...

Роднините пак се канеха да ме учат да плувам, затова се заинатих че искам сладолед. Те прехвърлиха този проблем на батко, който много не обича да ме надзирава. Тихомълком ми даде пари и ми каза сам да се оправям. Гледаше към морето, вероятно чакаше да се завърне „нарисуваната” красавица. Хавлията й бе до нашия чадър. Няма как, тръгнах сам. Такъв е животът на младини -труден!

Сладолед намерих, но нашите ги изгубих. Първо тръгнах направо, после тичах край морето и няма и няма, никъде не ги виждам. Канех се пак да ревна, но няма! Видях обаче колата на паркинга, нашата е, няма как да я сбъркам. „Където и да ходят, пак тук ще дойдат” – логично реших проблема. И зачаках. Логиката ми е добра, обаче... Първо видях батко, който забързано дотича и ме плясна зад врата. Тъкмо да кажа нещо и дойде татко, той здраво ме раздруса, като питаше къде бях. Накрая и мама пристигна и се развика. През сълзи им казах - хора, аз толкова ви се зарадвах, а вие така да ме тормозите!!!  Покрай нас мина споменатата вече красавица. Не му се карайте! – рече тя. – Не виждате ли че е уплашен? Нашите се стъписаха и взеха да ме успокояват. После се разхождахме, вечеряхме и легнахме. На другата сутрин, отново на плажа търсех упорито моята неочаквана защитница. Нямаше я. Мислейки за нея, не усетих как татко ме е пуснал, а аз движа ръцете и краката си, главата ми е над водата, както ми казваха и... аз плувах. Плувах! Е не е ли великолепно, когато научиш нещо ново? Колко хубаво е на морето, ако и до него да има толкова много завои...

ДиМитко

Кметска приказка

Имало едно време, така започват всички приказки, едно царство, едно господарство, понастоящем република. То се намирало през девет реки до десетата, и през девет планини до десетата, зависи откъде ще го погледнеш.

В тази приказка имало и един град, най-красивият в републиката, в бившото царство-господарство, център на вселената и наричан периодично столица – столица на бирата, ако има бирфест, столица на операта, ако има оперен фестивал, столица на спорта, ако има спортно състезание... Освен че градът бил най-хубав, много хубав бил и неговия кмет, който управлявал 12 години, но го избрали безпроблемно за още четири.  Вече е ясно, че в историята той ще остане един от най-успешните кметове на Центъра на вселената, защото поколения могат с гордост да кажат – аз се родих, изучих и израстнах под мъдрото рътководство на Ж.Т.

Даже едни от Барометър, преди изборите пратили на всички знайни и незнайни медии съобщение, че пак той ще е. А местните, това го знаели, но не защото всички много го обичали, все пак за него гласували около 15 % от избирателите, а защото съперниците му били бизлични, безидейни и дори непознати за съгражданите си. Пък кметът, за 12 години, все пак бил направил много. Ремонтирал, по оказания от горе, всичко що можело да се направи по проект, сега така е модерно. То Аязмо,то Летен театър, то Станционна градина, нов парк даже направил и т.н. Пък неговите конкуренти какво са направили? Ми нищо, нали не са били кметове! Вярно, центъра бил ремонтиран за година и половина, плочките се цапали лесно, при дъжд се наводнявало, защото нямало добра отводнителна канализация, ама нищо, нали е направено нещо, проявил се е, то и това пак на кмета се дължи. Че без него може ли да стане? Най-хубавият парк – Аязмото също се ремонтирал без особенна нужда над година, зоопарка също. Ама нещо се направи все пак... Виж Станционната градина и новия парк, там нещата се получили, трябва да му се признае. А някои работи пък съвсем не се получили, например на мястото на стария Общински съвет, който по-преди е бил Доходното здание, нямало нищо - щели да издигат паметник, после многофункционална сграда и т.н., но останало едно нищо. Съборени били и много други исторически сгради, сега градът, който претендира че е от осем хилядолетия град, може да се похвали най-вече с неолитните жилища, които още не са съборени, както имало обичай да се прави в този прочут и славен град с всичко старо. 

Тъй като някои неща се получили, други не толкова, а някои така и не станали, затова кметът казал, още на миналите избори, че няма повече да се кандидатира. Когато обаче един голям човек го посочил и рекъл – той ще е, променил мнението си и отново кандисал. Сетил се, че има мечти за града, дето още не ги изпълнил, не му стигнали четири години. Сега казал, вече наистина ми е за последно. Но хората не му вярват, може пак да го насилят, миличкия... Ето и един позабравен виц, който народното творчество родило след предпоследния му мандат:

 

В новата група да подкрепим Ж. за четвърти мандат, ето какво са написали първите участници в него...

Администратор - Нека отново всички, отново и отново да подкрепим Живко!!! 

Първият включил се в групата - Жьо суи Живко!

Администратор - Какви ги пишете?

Отговор - На френски е, заради Нотр Дам и нашата съпричастност...

Втори участник - Като е на френски, що пишете на български и кво значи това? Пояснение - Аз съм Живко! Това значи...

Нов участник - Не, аз съм Живко!

Следващият - И аз съм Живко!

Блондинка - Всички сме Живко!

Реплика - Лъжеш, ти си Станислава и аз те познах...

Дуплика - Не съм аз, опа - издадох се.

Следват поредица от копирания и пействания на Аз съм Живко!

Накрая - Не ставайте смешни -Кой по дяволите е Живко? подпис Кмета 

Администраторът прекратява тази мила дискусия

 

Хората много се чудели, защо толкова обичат Ж. А формулата била много стара и изпитана. Всички успехи му ги приписвали, а неуспехите джиросвали на подчинените му. Той така и казал, че в последният си уж мандат, ще бъде безкомпромисен с тези, които не работят добре. Все пак признал, че и той има известни слабости, най-вече че бил много добър, че държал такива негодни хорица в общината. Може би затова, един от заместниците, който изпълнявал длъжността на градоначалника по време на вота, уволнил всичките си колеги, т.е. заместник-кметове. Ми като не си вършири работата... Па може да са имали предвид и нещо друго, но това е вече друга приказка... 

Зелени лъвове

Винаги ми е харесвал футболът, макар че никога не съм играл добре тази игра. На стадиона отидох доста късно, вече бях в гимназията, тъй като никой от фамилията ми не бе фен. Така изтървах някои от най-славните събития на любимия ми и днес „Берое”, включително и легендарния мач с „Ювентус” на стадион „Локомотив”, на 24 октомври 1979 г. Точно този ден бях с татко на цирк, шапитото бе издигнато зад пощата. Преди това, спомням си, градът бе останал без автобуси. Всички шофьори сменях номерата на линиите, с табела – за стадиона. Самите те слизаха от колите си и също влизаха за да гледат мача. Според легендите, тогава, на по-малкия градски стадион се събрали над 30 000 човека, които имали куража дори да вдигнат следния транспарант – „Бог прощава, но „Берое” - не”! И това не било нахалство и самохвалство, защото нашите лъвове, водени от Чапара и Бръснаря, победиха прехвалените национали – Джентине, Бетега и други подобни звезди на скуадрата, водени не от кой да е, а от самия Джовани Трапатони, който през 1982-а изведе адзурите до световната титла.

В гимназията беройци станаха шампиони, в паметната 1986-а. Първенството приключи по-рано, заради световното в Мексико. Всичко се реши в последния кръг, в мача със „Славия”. Драголов вкара единственото попадение и пловдивчани, т.е. „Ботев”, тогава „Тракия”, останаха втори. Спомням си, че часовете бяха намалени, защото все едно, знаеха, че всички ще бъдат на стадиона, или около него. Цялото Аязмо бе почерняло от фенове. Тогава на мач се ходеше няколко часа преди първия съдийски сигнал. Естествено, избягахме и от намалените часове, а на стадиона бяха и... нашите учители.

Злите езици говореха, че титлата е случайност, свързана с тогавашното преминаване на Халеевата комета. Следващата купа щяла да е след 75 години...

Пристигнах в Търново, вече като върл беройски фен. Но „Етър” по това време беше страхотен отбор, с играчи като Цанко Цветанов, Илиян Киряков, Красимир Балъков... Болярите играеха чудесен футбол и побеждаваха наред, включително и любимият ми зелено-бял тим. Това ме дразнеше много и ме тласкаше към нередни прояви. При гостуването на беройци отидохме на мача, заедно с други южняци, като първото полувреме бяхме сравнително равностойни, което предизвика недоволството на местните запалянковци. Един от тях стана и извика силно – „Бе вий, „Чорбата” ли искате да стане шампион? Вий не сте българи бе, вие сте византийци!”. После реалното съотношение на силите си каза думата и болярите победиха...

След приключването на сезона шампионската купа бе изложена в една витрина в старата част на Търново, всички да я видят и да и се любуват. Това страшно ме дразнеше, че една вечер предложих на Пацата и Гошо Видев да я откраднем.

-Слушайте, рекох – купата е на такова място, че лесно можем да счупим витрината, да слезем надолу към Янтра, където не могат да ни преследват с полицейски коли и ще се оттеглим, без да ни хванат. Не знам за вас, но аз твърдо съм решил да я взема!

-Че какво ще я правим – възразиха ми.

-Има два варианта. Първият е да пием от нея, след като вземем изпитите от лятната сесия. Вторият е да я дадем на беройци, като им кажем – „Момчета, тази година купата е от нас, догодина от вас!”.

Моите приятели взеха да ме разубеждават. Щели да ни хванат, да ни тикнат в затвора и т.н. Аз не се давах и контрирах с аргументите, че това е само дребно хулиганство, но дори и да идем в затвора, там ще четем по Тракология и ще излезем толкова подготвени, че може да станем направо доценти. Целият диспут вървеше в една от многото търновски кръчми и в крайна сметка, след дълги разговори, аз не бях в състояние да изпълня своя хулигански замисъл. На другия ден купата вече бе махната от витрината и коварния ми замисъл пропадна.

Все пак, проклятието на Халеевата комета не се оказа вярно. Зеленобелите взеха още две купи, макар и не шампионски. И макар вече да не стъпвам на стадиона, заради трагичното пропадане на родните клубове, когато беройци играят, винаги карат сърцето ми да бие по-силно в познатия ритъм – Няма мое, няма твое – всичко е „Берое”...

Признавам, още ме е яд, че не откраднах купата, макар че, явно, Бог си знае работата. По-добре е купите да се заслужат на стадиона, а не да се крадат от витрините.

ДиMитко

Избори около зоопарка

Какви изборни кампании имаше едно време, не като сега, както би казал класикът. Преди да преизберат д-р Желев за втори мандат, в един от заралийските седмичници, Издателят му даваше важни наставления на екипа си, който, в интерес на истината, никак не бе добре заплатен, а сега бе момента, журналистите да заработят някоя допълнителна пара.

Указанията бяха ясни! Да се представя на аудиторията, че за Доктора ще гласуват нискообразованите, старите и жителите на селата, а за дясната опозиция – по-интелигентните, младите и успелите в живота. В крайна сметка, оказа се, че последните са малцинство в Старозагорско и д-р Желев спечели убедително, но нека да не бързаме.

Издателят даде пълен картбланш на Главния си редактор, на екипа, да следва с всички средства дадените напътствия. Управителката следеше за изпълнението...

Доктора успя още предварително да консолидшро най-различни партии, партийки и организации. Всеки ден излизаха подобни съобщения, че е подкрепен я от Съюза на запасните офицери и сержанти, я от ветераните, от различни социалдемократи, пенсионерски организации и т.н. Дето има една дума, само децата от детските градини още не му се бяха врекли във вярност.

Главният редактор спазваше изискванията на Издателят, но по принцип си бе своеволен и все си правеше, каквото му хрумне. Даже Управителката не успяваше да го озапти съвсем. Но трябваше да му се прощава, защото на него бе вменено да преговаря с близо трийсете партии и коалиции, включили се в местния вот.

Първият му гаф бе, че той прокара информация, вярно добре проверена, но неподходяща, за шуробаджанащина при снабдяването с гориво на една от общинските фирми, от близък роднина на един от заместниците на Доктора. Издателят побесня и поиска от Главния лично да се извини на настоящият, а и бъдещ кмет. Това обаче не стана. На другия ден, Д-р Желев посети зоологическата градина, като всички местни журналисти, включително и от споменатия седмичник, нярно го придружиха при животните, които уви не можеха да гласуват...

Докторът премина край всички клетки, но на някои от обитателите, радващи се на по-голяма популярност от посетителите, отдели повече време. В клетката на наскоро родените мечета влезе, като те веднага се втурнаха към него. Кметът ги бе приучил да го харесват, като им даваше често бонбони. Те веднага го наобиколиха, а Доктора дълго ги гали, давайки възможност на фотографите да запечатат тяхната любов към него. Главният записа, точно така привлича и тези от съгражданите си, които явно пак ще го преизберат, че ако не настъпи някаква голяма политическа промяна, след време, заралийчета ще казват с гордост – аз се родих, израснах и изучих, под мъдрото ръководство на д-р Желев.

По-нататък обаче, изборната обиколка се обърка, понеже не така мислеше шимпанзето Били. То бе бивш цирков артист, който обичаше кафетата и цигарите, с които, напук на забраните посетителите често го черпиха. Това обаче го правеше доста нервно и понякога изливаше гневът си над стоящите от другата страна на мрежата, замеряйки ги с плодове и зеленчуци, т.е. с всичко, което имаше под ръка. Заставайки за снимка, любезно говорещ с обкръжилите го журналисти, кметът не усети, че Били бе уморен предварително от жегата, а допълнителния шум и множеството го разгневи много. Шимпанзето скочи, грана няколко презрели домата и банана и ги метна по кмета и неговата кохорта. Градоначалникът се дръпна навреме, но имаше и пострадали журналисти, чиито одежди бяха изпоцапани от обстрела на животинката...

По-късно в редакцията, Главният описа всичко това в политически фейлетон, жанр, който съвсем изчезна от пресата. Този път обаче бдителните отговорни фактори – Издателят и Управителката бяха категорични – такова нещо не може да излезе. Още повече, че не бе подписан договорът с щаба на д-р Желев.

Управителката се развика – предстои да подписваме, а ти не се спираш. Няма да идваш с мен, когато ще се срещаме утре с Докторът! Главният се чувстваше засегнат, защото смяташе, че чувството за хумор не трябва да се потиска, то е част от свободата на словото. Затова категорично заяви, че няма да отиде при кмета, дори и да го молят на колене, със сълзи на очи.

На другия ден обаче, Управителката би отбой, явно не успя да има кураж, заради статията за горивата, която уви беше пропуснала да спре.

-          Отивам при кмета, каза тя.

-          Прав ти път, рече Главният.

-          Ама ела и ти, за всеки случай!

-          Странно нещо сте жените, рече Главният – ведниж тъй, после обратното.

При Желев влязоха и редакторът още от вратата рече:

-          Д-р Желев, това е нашата оферта, в която всичко много добре е описано. Кажете ни ще правим ли договор или не? Кампанията започна и нямаме много време...

От страна на Доктора нямаше никакви пречки и контрактът бе подписан безпроблемно, като неговият щаб плати най-голямата сума, която бе договорена през кампанията...

Лукавиян

Издадоха биографията на Цветана Манева

На 24 май излиза луксозната биографична книга „Тя, Цветана Манева“ (изд. Книгомания) от Георги Тошев и Яна Борисова. Изданието е цветно, с твърди корици и обложка, 352 с., включва над 200 фотографии, някои от които се публикуват за първи път.

Част от тиража е лимитиран и с колекционерска стойност: съдържа три пощенски картички от личния архив на Цветана Манева, непубликувани досега, и уникален аудиозапис саундтрак с монолог от пиесата „Тъгата на кралиците“ от Яна Борисова в изпълнение на Цветана Манева на фона на музиката на Милен Кукошаров – пиесата „Облаци”.

 

Тази книга е  документално-емоционална биография на една изключителна българска актриса разказана от журналиста Георги Тошев и драматурга Яна Борисова с помощта на семейството, колеги и приятели на Цветана Манева, сред които: Явор Милушев, Галин Стоев, Любен Гройс, Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Теодора Духовникова, Стефан Вълдобрев, проф. Атанас Атанасов, Снежина Петрова, Възкресия Вихърова и много други.

Една лична история през погледа на хората около Цветана Манева, през написани и ненаписани писма, през споделени и несподелени тайни, през общи преживявания, представления, филми, сцени и снимачни площадки. Поредица от разговори, които разкриват нейните съкровени мисли и вълнения, свързани с живота й, кариерата, приятелите, преподаването, страховете и най-вече за изворите на вдъхновение, което е неделима част от съществуването на всеки човек на изкуството. 

В две части издават мемоарите на последния фюрер – гросадмирал Дьониц

Мемоарната литература се радва на истински разцвет, след като много от спомените на германските стратези излизат на български.  Сред тях са спомени на висши командири, асове-летци, танкисти, подводничари и диверсанти от вермахта.

Десет години командващ германския подводен флот, двадесет дни последен държавен глава на Третия райх. В тези рамки се вмества кариерата на гросадмирал Карл Дьониц – един от най-изявените военачалници през Втората световна война. През 1935 година нищо не предвещава, че този обикновен морски офицер, който дори не е член на Националсоциалистическата партия, ще наследи Хитлер начело на Третия райх. Точно тогава фрегатенкапитен Карл Дьониц става командир на първата оперативна флотилия от възродения германски подводен флот. На 1 септември 1939 година неговите 57 подводници започват жестока битка с двете морски суперсили – Великобритания и САЩ. До 1943 година „вълчите глутници“ на адмирал Дьониц безмилостно потопяват съюзническите кораби и везните на успеха клонят на тяхна страна. Драматичната битка за Атлантика изправя Великобритания пред катастрофа. Самият британски премиер Чърчил признава в спомените си: „Единственото, което истински ме е плашило през войната, бяха германските подводници.“Първата книга от мемоарите на Карл Дьониц обхваща кариерата му до този повратен момент.

Мемоарите на гросадмирала излизат с оригиналното си заглавие „10 години и 20 дни”. Дните са неговото фюрерство, Хитлер, го сочи за свой заместник в завещанието си.

В Нюрнберг Дьониц получава 10-годишна присъда, която излежава в затвора Щпандау. Освободен е на 1 октомври 1956-а, след което живее в малкото селце Аумюле. Умира на Бъдни вечер през 1980 година.

Интересът към спомените на германските пълкводци е обясним. Преди три десетилетия достъпни бяха само спомените на Жуков, Конев, Рокосовски и т.н. Чудно е, че в книжарниците липсват мамоари, написани от американски и британски пълководци.

Любов към Народната армия

"Народът обича своята армия, но и армията го обича..."

През 1990-та един от обектите на несъществуващото днес поделение 32 760, противно на традицията, се намираше в китното първомайско селце - Дълбок извор, а не в дън гори Тилилейски, където бяха повечето локации на този вид войски. В него трийсетина войника изграждаха сграда, за нуждите на Българската народна армия.

В селото гостуваха много девойки от Пловдив, дошли при бабите си през ваканцията, които предизвикваха неприкрития интерес от страна на бойците. Младостта си иска своето, а и някои от момите, не оставаха равнодушни към мераците на войниците...

Вечерта, преди началото на работната седмица, на обекта се върнаха неколцина отпускари. Всеки от тях разказваше, действителни или измислени истории, които е преживял при пребиваването си в цивилизацията. Някои случки, макар и истински, изглеждаха напълно измислени, други пък, макар и съчинени, звучаха доста по достоверно. Най-важната част от разказите на новодошлите, обичайно, се въртяха около тънката част, т.е. описваха действителни или измислени случки с жени. В столовата беше шумно и весело. Другата задължителна част от разказите бяха пиянски истории, които почти без изключения си бяха чиста истина. Тези, които не бяха излизали в отпуска, а те бяха мнозинството, слушаха и коментираха.

Този път най-впечатлени бяха от историята на Ваклото, простоватичък, но добър и изпълнителен момък, който чистосърдечно сподели, че три дни през отпуската е пасъл овцете, от което бе много доволен. Всички се забавляваха чудесно с неговия разказ, живописно описан с обичайните подвиквания към безсловесните овчици – ой вакло и ой бечи.

-Това не е човешко, а Ваклото е идиот, рече Течо, един от шофьорите. Поне да беше излъгал нещо, а той – щастието е, аз и стадото в полето.

-Защо да лъже? – рече Пе, друг от авто-групата.

-Щото такава дивотия като неговата няма никъде. До казармата не вярвах, че има такива идиоти в милата ни родина, размишляваше Течо.

-Зара, кажи някоя твоя стара история, ама любовна – обърна се той към един от наборите, който наричаха според родното му място, т.е. щото бе заралия.

-Най-истинската любов е към Народната армия, ухили се Зарата.

-Стига си дрънкал глупости като на политпросвета, контрира го Течо.

-Не, щом искаш да слушаш, мълчи и толкоз. Това се случи в школата в Русе, още когато бях новобранец. Основно ученията ги правихме в близките села Мечка, Ветово, Две могили и Щръклево.

Всяка седмица едно от занятията се провеждаше край някое от споменатите села. Веднъж, когато бях караул, вдигнаха цялата школа, заедно със съседната, за водачи на БТР-и, и всички, без наряда, заминаха за Ветово. Силен дъжд бе наводнил селото и напълнил с кал мазетата и част от долните етажи на много от къщите. Школниците за десетина часа изчистиха всичко. На другата седмица играхме бойни действия в отбрана, именно край Ветово. Хората ни посрещнаха като роднини и си казваха един на друг – ето, дойдоха нашите момчета. Никога не съм се чувствал по-горд от тази всеобща любов, ако и да не бях по време на помощната акция.

-Не, не искам такива истории, искам за мацки, не мирясваше Течо.

-Добре де, не реви, ще ти разкажа и друга, макар и да изглежда напълно измислена, продължи Зарата.

-Когато отидов във Варна, през зимата, наборите отдавна бяха там. Вече си имаха явки и конаци, познаваха и добри женици, който си пада по тази част де, дето най не мотат да се въздържат. Един  от тях, Шопа, ме закара една вечер на купон, но докато стигнем до там пийнахме, даже попрехвърлихме мярката, защото за първи път влизахме в този квартал и некоклократно се съвещавахме в случайно открити по маршрута кръчми. Когато намерихме явката, купона беще в разгара си. Имаше и доста мацки, но всички бяха вече заети, дори и за едно обикновено ухажване...

-Големи сте ливади, рече Течо. От пукница сте се провалили напълно...

-Не, още не бяхме се провалили напълно, или поне аз. Шопа е левент и половина и скоро привлече внимание, но аз заради младоликия си вид, можех само да продължа да се наливам. Но тогава...Зарата направи драматична пауза.

-Не се лигави а продължавай! – намеси се Пе.

-До мен седна една мадама, ама чисто черна, черна...като пантера. Аз се правих на разсеян, но тя взе да ме разпитва разни работи, дето сега не са за разправяне...

-Че то точно това искаме да чуем де...намеси се пак Течо.

-Питах я откъде знае български, а тя ми рече че е от Конго, тук била студентка. Додето се чудя какво да я правя, кожата и при докосване ми се стори много гладка, тя ме целуна, така, че направо ме засмука сякаш с вендуза. Аз, естествено, постъпих както всеки би постъпил в такъв момент.

-Опраскал си черната – извика Пе, все едно той е извършил този чутовен подвиг.

-Не, рече Зарата – избягах.

Всички прихнаха да се смеят, а Течо недоволстваше от края на разказа. Но Зарата проздължи.

-Всичко мина, но на другия ден се разбра, че не било съвсем така. По време на хранене, усетих че ми липсва едната плобма. Тъй като нямах никакъв спомен за инцидент със зъбите, разбрах, че конгоанката ми е изсмукала пломбата. Докато ми разрешат да отида на зъболекар,зъбът се влоши и се наложи да ми го извадят. Това е най-страшната и болезнена сексуална злополука преживяна от мен, досега...

Тук вече всички единодушно признаха майсторът на късия разказ и си разотидоха по фургоните.

Оказа се обаче, че най-опасната подобна злополука на Зарата тепърва предстои. Колето, родом от едно кюстендилско село, все по-често изчезваше нощем от неоградения лагер. В селото си имаше изгора, 18-годишна ученичка от Пловдив – Бояна. След понеделнишният развод, бойците се пръснаха според задачите си, а в лагера остана само лавкаджията и Зарата, който имаше задачата да поддържа кухнята и хигиената, но за тях отново работата се вършеше от лавкаджията, който бе новобранец. Никой от командирите не забеляза, че Колето липсва при развода, щото и те бяха махмурлии, след уикендна.

Откъм селото се видя облак прах и по неасфалтираният път се зададоха десетина разгневени и крещящи селяни. Новобранецът от лавката, като ги видя, веднага изчезна.Остана само Зарата, който за миг бе заобиколен от групата. 

-Мръсници, копелета, поганци, почернихте момичето ни, изроди... – ей такива възгласи се сипеха върху нещастния войни, който обаче, в интерес на истината, не изгуби присъствие на духа. Когато настъпи момента, в който селяните се позапряха, за да си вземат дъх, Зарата ги попита какъв е проблема. След нов вой и крясъци той разбра, че Колето е откраднал момичето си и е изчезнал от района. Особена ситуация, още повече, че новодошлите бяха корави, селски батки, които, на всичкото отгоре, си носеха колове, сапове, лопати, а един, дори и брадва. Не че ще го убият, но може да го осакатят, или поне да го вкарат за дълго в болница.

Така притиснат до стената, Зарата съобрази бързо, че само с някоя дръзка и находчива мисъл може да смили ожесточените мъже.

-Ама вие не знаете, Колето какво добро момче е! Бе, той ще я вземе...-рече Зарата на един дъх. Първоначално думите не предизвикаха очакваната реакция, но вероятно, именно такъв отговор са очаквали подсъзнателно повечето от участниците в несъстоялата се наказателна акция.

-Я, чухте ли какво каза момчето...

-Абе, какво е виновно то...

-Ми, може пък да се оженят....

-Ще, ще, щото иначе на него...мамицата му...

Спокойно само, нека да разберем кое как е...

Изказани бяха много такива мъдри приказки и в крайна сметка напрежението падна и местните си тръгнаха към селото.

Вечерта Зарата докладва на командирите, те проявиха разбиране, изчакаха младите да се върнат, а те не се върнаха. Накрая, старшината отиде и ги взе от кюстендилско със собствената си кола – за наказание, че е проспал липсата на проверката. Без да ще, Зарата се оказа пророк. Колето наистина каза, че ще се жени за Боянка. Годежът стана на плаца, на него в почивните дни издигнаха голяма шатра. И всички ядоха и пиха два дни и три нощи, почти както в приказките...   

ДиМитко

Извънредни мерки у дома и околностите

Извънредно положение обявиха на фаталния петък 13-ти, того! Да кажеш, че само нашето правителство се е побъркало, може да се преживее, но не, сума ти държави, също се самоблокираха, все едно водят война или пък са връхлетени едновременно от чумата, холерата, испанската инфлуенца от 1918 година, плюс – вариола и ку-треска.

Откъде дойде тази епидемия, обявена за пандемия, не стана ясно, но изведнъж всички правителства решиха, че само тотална карантина може да спре плъзналата зараза. Първо направиха щаб, после гласуваха извънредни закони, успоредно с това затвориха заведения, заводи, фирми и служби, кина, стадиони, басейни, библиотеки, книжарници, докато най-накрая не блокираха и градовете и не опасаха с ленти парковете, та никой да не излиза и да се мотае извън къщата си. Защото сещате се, идва страшна зараза, ще се мре...Новините също спряха, в смисъл че нищо освен за вируса не се говори, независимо дали става въпрос за спорт, политика, култура, т.е. независимо от тематичната насоченост, темата е само една.

Децата приемат извънредната ситуация долу-горе добре. Карантинираха се по стаите и цъкат на компютъра. Първоначално се дърпаха, ама след ежедневните тревоги по телевизията и в мрежата, се кротнаха и вече стават от компа само когато огладнеят. Учителите им преподават по скайп, фейсбук, вайбър и откъде ли не, а те групово си решават задачите, подсказват си, щото са много по-напред в технологиите от повечето си педагози и сигурно се молят карантината да продължи поне още три-четири месеца.

Жената ходи всеки трети ден на работа, така се организирали в службата. Още в началото на карантината ме натовари с куп задачи – да купя еднократни маски, ръкавици, дезинфектанти и витамини, за да прескочим трапа. Аз се дърпах отначало, но после, с големи връзки намерих ръкавици по 16 лева кутията, плюс маски 100 броя – по два лева парчето, дезинфектантите башка – още разходи. Маскирахме се като нинджи, колчем излезем от дома, а когато се върнем търкаме всички дръжки с препарати, дрехите оставяме на терасата да се проветрят, а ръцете и откритите части на телата си мием по три пъти – за късмет и добро здраве.

На работа шефът също ни иска с маски, а ръцете си третираме с препарати поне десет пъти на ден, без да броим обичайното миене. Абе дисциплина трябва, белким оттървем кожата.

Всичко вървеше скучно и здравословно, когато жената реши да ме карантинира окончателно. Бил съм срещнал потенциолно опасен познат, всъщност стар приятел на улицата, говорил съм с него, на по-малко от три метра разстояние, а комшийката ме видяла и докладвала, мръсница недна.

След като съм постъпил така безотговорно, директно бях изгонен от къщи, като ми препоръчаха да живея на хотел, до края на извънредното положение или поне за две седмици.

Какво да правя, нали обичам фамилията си, стегнах си багажа и тръгнах да търся хотели, макар че, и тях ги затвориха заради болестта. По стълбите срещнах комшията Пешо. Разказах му ситуацията и той без да се замисля ме покани да живея в мазето му. То не е обикновенно мазе, а просторно и много добре уредено с печка и санитарен възел, и там Пешката има една голяма маса, покрай рафтовете с провизии, където си пийва с верни другари.

-Оставия твоята, вирусът я е ударил в главата. Без друго и аз живея в мазето вече втори ден, щото не мога да понасям хората край мен. Обявих пиеща стачка, че не се трае. То маски, ръкавици, дрънканици и всеобща параноя, не се издържа човече. Каня те при мен, заедно да стачкуваме, хем и ще се предпазваме от вируса, ракия и мезета при мен долу – бол!

Седнахме, той наля и го попитах – Ти пък защо стачкуваш, разведен си от години?

-Кво да ти кажа, това дето го казваш е вярно, но нали имам кафене? Написаха заповед да затворя, а онзи ден от антивирусния щаб казват, че карантината можело да продължи два-три месеца, че даже и повече. Аз какво ще правя през това време? Единствените ми приходи са от кафето. Пак добре, че имам само един работник, вчера го уволних и точка. Как да не стачкувам?

През това време на вратата почука Никодим, приехме го без възражения. Той наблегна на ракията и мезето, щото не е много разговорлив, но каже ли нещо, все е на място.

-И ти кво мислиш за този вирус, човешка направа ли е или е мутаген някакъв? – питта Пешката.

-Абе не ги разбирам тези работи и нали избягах при теб, поне тука да не си говорим за вируси...

-Прав си, само за туй говорят и за жертвите, поименно, ако са по-извесни. Онзи ден за последно гледах новини и когато дадоха, че Северна Корея е изстреляла две ракети знайш как се зарадвах?

-Че защо? – вмъкна Никодим.

-Щото ни беше за кобит 20...

-Не, поправих го – ковит 19...

-Бит, вит – все тая. Според мен, това за вируса е социален експеримент. Ти помниш ли, като ученици да сме имали грипна ваканция? Дървена – да, но грипна? Който е болен, остава да се лекува, който е здрав – на училише. Сега имаше две грипни и накрая и таз безумна карантина. Другото неясно е, как пък всички се наговориха да повтарят едни и същи глупости – трябва да се спазва изолацията, нужни са още по-строги мерки, военно положение, във война сме и т.н., като накрая те призовават да мислиш позитивно?! Ми това си е обикновена шизофрения! При грипа искат да има няколко стотин заболели на десет хиляди за да обявят епидемия, а сега двеста за цялата страна и пандемия...Излиза че епидемиологичните мерки са различни, според обстоятелствата. Само че това, дето сега ни е връхлетяло не е чума и смъртността не е толкова висока. През Средновековието и Античността от чума са загинали около една трета, дори половината от населението на Европа и пак не е имало толкова ограничения в живота на хората...

Не ми се говореше по темата и затова рекох – Бе има си хора за това, ей къде е щаба, генерал го ръководи...

-Генерал ама хирург, ти ако искаш да те операра някой, ще извикаш очен лекар ли? – не мирясваше Пешо.

-Ще ви разкажа един виц, рече мъдро Никодим. –Живял някога един беден евреин. Той обитавал една стая с многобройната си фамилия, жената, седемте си деца и бабата. Тежък бил живота му – децата все се биели и карали, жена му недоволствала и се оплаквала непрестанно, а майка и кълняла и се сърдила. Положението било нетърпимо...

Една събота, мъжът отишъл при равина за съвет. Той му казал да мине привечер край синагогата. В уречения час нещастният съпруг срещнал равина, който му дал един козел, като му препоръчал една седмица животното да бъде в тясната стаичка с многолюдната фамилия. Трагедията била пълна – бабата калняла, жената ревяла, децата се карали, а козелът, за капак на всичко - мушкал с рогата когото свари.

Едвам изтраял до събота мъжът и изтичал при равина. – Рави, стана страшно, вече не се издържа. Тогава духовният наставник си поискал козела обратно. На другага събота, главата на многолюдната фамилия споделил в синагогата, че никога не е бил толкова щастлив от живота си...

-Нико, ти си гений. Точно това е – скочи Пешо. Досега правителствата винаги са предизвиквали недоволство у народите с алчената си и корумпирана политика. Сега, лишавайки ни от почти всичко, само дето не са ни зазидали по къщите, с възстановяването на живота в старото русло, всички ще се чувстваме много благодарни за „трогателните им грижи”. Защото всичко, което правят, ни казват, че го правят заради нас, включително и вирусната блокада...Това си е сюрреалистичен сюжет, в който всички участваме...

-Никодиме, ти нали пишеше навремето в този жанр, попитах да отклоня темата.

-Писах, но всъщност всичко описано от мен, беше взето от живота, в този смисъл съм повече реалист, както и сега – промълви Никодим и сладко замези след здрав гълток ракийка.

-А защо спря да пишеш? – попита Пешо.

-Защото вече нямам такава необходимост.  А навремето бе друго...

Сутринта камбаните забиха, вече се е съмнало. В църквите се молеха за здраве, те поне си вършеха работата, ако и гадната съседка, дето ме докладва на жената, да хулеше и свещениците, че искали миряните да продължат да целуват иконите и да приемет причестие с лъжичка. Че то черкуването е пожелание, също като любовта – ако искаш целуваш, ако искаш лапаш, никой не те кара на сила...

Покрай пиенето ми дойде друга мисъл – да се върна при семейството си. Вярно, в това състояние ще имам проблеми, но нали две смърти няма, а без една не може. Да става каквото ще...

Качих се горе доста пиян, Пешо ми се разсърди и ме нарече стачкоизменик. Нищо, все някога ще изтрезнее и ще ми се отсърди. Прибрах се вкъщи. Жената ми се отсърди, децата цъкаха на компютрите, поне те бяха щастливи. Взех една книжка да почета преди сън, днес нямаше да ходя на работа. Когато погледнах заглавието, взел съм „Чумата” на Камю...
Лукавиян

Случки от панса с неочакван край

Първи панс (съкратено от пансион) не е като Втори. Той е основата на студентския град в Търновската Магнаура. Там стаите са две, с три легла, обща баня и тоалетна, почти като в хотел…Първото ми по-сериозно пребиваване там бе като нелегален. По време на сесиятата реших, че по добре ще попия знания с помощта на приятел и се преселих за около месец при Мичка (попската дъщеря). Тя живееше заедно с Рони (Вероника) и Анка Пушката, която учеше немска филология. Анка бе кръстена Пушката, от нейния любим Генчо, дето всички ги кръщаваше някак си. Той измисли и Мичка, щото се римувало с…птичка. Пушката, разбира се, живееше при Генчо. В другата стая имаше още две моми. Третата…и тя при либето си.

Тръгнах към панса в един горещ летен ден. Не щеш ли, посредата на пътя, точно там, дето нямаше дървета…върху мен се изсипа пороен дъжд. Пристигнах в конака без да има нито едно сухо място по мен. Пристигайки, прострях всичките си мокри дрехи на радиатора и се мушнах под завивките, гол като първия човек. Момичетата ги нямаше. Неусетно съм заспал, а в това време Анка влезе в стаята, но заедно с майка си. Това беше доста неудобно, първо, защото вече се събуждах, а и бях в леглото й, което знаех че е свободно. Тя пък дошла в нейната стая, защото й било неудобно да я заведе в стаята на Генчо. Все пак, държеше на реномето си на непорочна девойка. Двете тихо си приказваха, но на мен ми бе неудобно да ги подслушвам и затова леко си взех дрехите, облякох се под завивките, поздравих ги и им пожелах хубав ден и излязох. В коридора вече чух как майка й казва: ми вие тука на бардак сте го обърнали…” Не дочаках отговора. После много се смяхме, защото, както се казва – не бе това, което му идва на човек в ума при такава ситуация. Сесията изкарах при Мичка и останалите грации. Чудно си поживях – едната сутрин прави чая, другата препечените филийки, третата ми пуска музика, Мичка ми чете темите. Затова и изпитите си взех много успешно.

На следващата година вече бях законен жител на панса. На втория етаж живееха три габровлийки – Къдрокосата Рени, Торси и Гоева Велина. Тричките често си ходеха до родното Габрово и се връщаха с пълни сакове. И тъй като бяха момичета с добри сърца и засмени лица, много техни почитатели ги чакаха пред стаята. Ми храна носиха девойките, вие какво си помислихте? Най-редовни бяха най-гладните – Митьо Купона, Гробелар, Фори, ама ходехме отвреме навреме и аз и Ачо Майната. Защото ставаше голяма веселба. Например, идват си те, пък нищо не слагат на масата. Митьо дава знак с очи на другите и почва да си хапе ръката. Те го питат защо се хапе, а той, защото нямало какво да яде. Номерът обаче не минава. Гоева я боляла главата и не иска да пържи дроб, въпреки уверенията на Купона, че най-добре минава главата на тази жена, която пържи дроб, от миризмата де…

Гоева си хареса един младеж от Втори панс, един такъв с очилца – Пенчо. Не знам защо обаче тя го кръсти Мухи. Той не подозираше за нейното съществуване, ако и да са се срещали в района, а тя по цели нощи виеше като капитолийската вълчица – Мухи, Мууухиии…Зорко наблюдаваше прозореца му отсреща – „Мухи още не се е прибрал, Мухи вече си е в стаята и т.н. Всички искахме да й помогнем и й казвахме – ами отиди при него, той ще те разбере, но не. От толкова наблюдение на любовни мъки чак спрях да ходя при габровлийките, щото това напрежение бе непоносимо за мен, макар и да не ме касаеше пряко. Веднъж не издържах, винаги съм давал добри съвети на другите, и и казах: „Знаеш ли, пий ракия, иди и му разкажи за своите светли чувства”. Не очаквах, че тя ще приеме съвета ми толкова присърце. Същата вечер, подпийналата Гоева отишла с блеснали очи при него. Мухи живееше в единочка (стая за един) във Втори панс и му рекла: „Мухи, много те обичам и тази вечер при тебе ще остана!” Пенчо само наместил очилцата и казал – „Добре”. Така се зароди една трайна и здрава връзка. Веднъж обаче Митьо Купона се напил много яко във Втори панс и изведнъж почуствал, че няма сили да се прибере в Първи. Видял Гоева, че се прибира в бърлогата на Мухи и я помолил, най-приятелски, да полегне за малко при нея (в стаята има само едно легло), пък като си почине, пак ще поеме по дългия път към Първия блок. Като добра приятелка Велина се съгласила. По някое време се върнал подпийналия Пенчо, който бил смаян от гледката. „Какво става тука” – попитал той. Стрестнатата Гоева взела да се обяснява – „Мухи, чакай да ти обясня, не е това, което си мислиш?” „Спокойно – рекъл Пенчо – аз съм либертак!” През това време се разбудил и Митьо Купона, вече събрал сили, а и пак му се допило. Двамата с Пенчо отишли да си допият и Велина така си останала самичка…  

Синьо

Синьо, всичко бе синьо, сякаш художник сюрреалист бе преобразил света с четката си през своя син период. Това бе цветът, който преобладаваше щом отвори очи и бе трудно да разбере къде се намира. Въпроси от рода на кой съм, къде съм, накъде отивам и други подобни не изникваха в съзнанието му. СТРАХ нямаше! Дълъг ли бе този миг или безкрайно кратък, той гледаше и просто се любуваше на несравнимата красота, на спокойствието и безкрая…

Постепенно, осъзна че се носи на гръб по вълните и вижда небето над себе си, почти безоблачно, тук-там бели петна се наместваха по синевата. Осъзна, че е облечен със спасителна жилетка, обърна се по корем, а водата го плисна в лицето. Бряг…не се виждаше в нито една от посоките, които всъщност също не му бяха ясни.  Видя слънцето вляво, но първоначално не можа да се ориентира – натам изток ли е или запад? „Ще разбера, когато видя дали ще се вдигне или ще слезе надолу към хоризонта”, каза си наум и изведнъж бе обзет от ПАНИКА…

Разбра, че е сам и че се намира в дълбоки води. Навред не се виждаше нито бряг, ни остров, кораб, лодка или дори птица в небето. Това бяха сигурни знаци, че е много, много далеч от твърда земя.

Стана му студено и реши, че трябва да се движи. Загреба с ръце, движеше краката си и се опитваше да поддържа някакъв ритъм. Само не бе сигурен че е хванал правилната посока. Възможно бе, да се отдалечава от тъй желаната твърд, да се движи точно в обратната посока. Опита се да усети дали има някакво течение, но морската шир бе спокойна и като че ли, въпреки усилията си, не се предвижваше много.

Прецени рисковете, освен студ, го заплашваше глад, изтощение и жажда. Спомни си, че морската вода е много солена и не става за пиене. Изведнъж почувства жажда, която нямаше как да утоли.

ВАЖНОТО Е ДА НЕ СЕ ПРЕДАВАМ! – помисли си и продължи да обмисля действията си. До брега можеше да доплува само ако беше Петър Стойчев или някой друг ас на плувния маратон. Гребането обаче му помагаше, за да не се отдаде на отчаянието, а освен това връхлетялата тялото му студена вълна не се усещаше толкова осезателно. Знаеше, че корабите в моретата следват определен маршрут, и в страни от морските пътища има десетки и стотици квадратни километри площ, които всъщност са водна пустиня. Шансът за попадналите в подобни зони за оцеляване е съвсем минимален. „Ако това е краят, то израза лека му пръст няма да важи за мен”, помисли си той и се засрами, че дори в толкова труден момент се държи несериозно. Не можеше да си спомни какъв е бил преди да попадне в беда, нито името, нито своите приятели и близки…Вероятно това бе последица от шока, който бе преживял при инцидента, при който бе попаднал в тази страшна ситуация.

Лични спомени нямаше, но пък се сещаше за толкова други неща, които като превъртане на бърза лента, преминаваха в мислите му. Спомни си…”Старецът и морето”. Борбата на юначния рибар с акулите и изтръпна. Не знаеше в кое море или океан се намира. А ако има акули?

Колкото и да се взираше във всички посоки, не виждаше и следа от друго живо същество. Тогава забеляза, че слънцето се спущаше към хоризонта, натам бе запад. Тази констатация не му помогна много. Брегът или друга твърд бяха все така невидими, че чак се питаше дали има нещо друго на този свят освен вода и небе, вода и небе, вода и…небе….

ВРЕМЕТО съществуваше и се усещаше, но не като минута и час, а само като ден и нощ. Залезът наближаваше. Понякога той се отпускаше на вълните, друг път гребеше, опитвайки се да поддържа определена посока, която според разположението на слънцето бе юг. На няколко пъти получи крампи, схващаше се ту кракът му, ту тялото в раменната част. Това че ще настъпи мрак допълнително го тревожеше. Като светкавица през главата му премина мисълта да махне спасителната жилетка и да спре да се съпротивлява на съдбата, но бързо преодоля това. „От мен не става Мартин Итън”  - спомни си още един литературен герой, като се зачуди, защо в такава ситуация си мисли за литература. Да не би да е библиотекар или пък чете много? Помъчи се да върне спомените си, но не успя…

ИЗВЕДНЪЖ му се тори, че в близост до него водата се раздвижи и някакво тяло преминава недалеч отдясно. Опита се да се отдалечи от него, но неосъзнато до сега течение не му даваше възможност да се придвижи в желаната посока. „Господи, защо аз” – помисли си и отново загреба в обратна посока. Нещото обаче продължаваше да се движи, ако въобще можеше да вярва на възприятията си, на една и съща дистанция. Колко продължи успоредното им плуване бе трудно да прецени, но в един момент то изчезна в дълбините. „Ако се измъкна от тази беда, повече няма да доближа „голяма вода”, зарече се той. „Макар че, какво ми е виновно морето?”. Тъмната вода събуди нови страхове, отделно стана по-студена, а излезе и вятър. В далечината проблесна светлина, може би, това му се стори. Не оставаха обаче сили за да гребе към нея. Тя се движеше, а той разбра, че пътищата им няма шанс да се пресекат. Извика за помощ на различни езици ,за които се сети, но явно нещото, което бе източник на светлината бе далече и не го чуха. Корабът-мечта, призракът или миражът не промени посоката на движението си и след време изчезна. През главата му мина: „И стих от Данте се дочува – „Надежда всяка оставете!”.

В небето грееха звезди, но тази красота не радваше. Крампите отново го мъчиха, жаждата също, а изтощеното тяло вече изпадна в някакъв транс или унес, какъвто обикновено преживяват маратонците…ТОВА Е КРАЯ!

Вече дори му се прииска да стане храна на рибите, но тук, в открито море, дори тях ги нямаше, дори и като мираж вече не усещаше движение, както преди време, освен това на вълните. А на небето звездите също се движеха и бяха големи, много големи. Това продължи докато слънцето отново се появи на хоризонта. Вече нищо нямаше значение, нищо…нищо…

Дълго време съзнанието му се люшкаше между надеждата и крайното отчаяние. Вече не се опитваше да върне спомените си, има ли значение какъв е бил – стар, млад, беден, богат, когато вече нищо, нищо, нищо няма вече значение…

Внезапно дойде просветление, чудо на живота, жаждата за него или пък нещо друго, но той почувства нов прилив на сили, вече не искаше да се бори, искаше само едно…Да махне спасителната жилетка и да потъне в бездната. Но точно тогава съзря в далечината нещо – кораб или лодка. Съдът се движеше право към него. Не беше сигурен, дали това не беше мираж, но постепенно спасението добиваше все по-обемен и реален образ. Това бе малък кораб, рибарски, туристически или изследователски, нямаше значение какъв точно бе, но бордът му бе нисък и имаше реална възможност да го видят. Чудеса няма, но…понякога се случват. Опита се да извика, но дори той не чу своя зов, толкова бе слаб. Корабът се приближаваше все по-близо и вече се чуваше мотора. За кратко, като че ли загуби съзнание и после…усети как две здрави ръце го издърпаха от водата. Махнаха жилетката, завиха го, дадоха му вода, той пи и повърна част от нея. Спасителите му говореха нещо, но той не ги разбираше. Трепереше, а сълзите сами се стичаха от очите му. Беше щастлив, защото беше късметлия, най-големия на земята и по моретата. Упрекна се, че се е заричал повече да не приближава морето, ето го вече спокойно и ласкаво, а корабът уверено пореше вълните. Отведоха го в една от каютите и преди да затвори очи си каза „Благодаря ти Господи и на теб Царю Нептуне, докато съм жив няма да забравя преживяното сред вълните. Самота и свобода, сам в безкрая, малцина са тези, които са видели и изживели това чувство, и са имали шанс да го споделят по-късно с други ...” Заспа почти веднага. Сънуваше плаж, спокойно море и щастливата глъч на летовниците. Това море, което милиони хора пазеха в сърцата си, и което е толкова желано и жадувано.  Как да не го обичаш?
Лукавиян