БИХА МОГЛИ

Слънцето грееше, лекичко, вятър подухваше, кротичко, отвреме-навреме ръмеше, очертаваше се един хубав пролетен ден... Но уви не за тях, четвъртовластниците, тези, които работиха в едно провинциално печатно издание, с претенции за национален седмичник.

Неговият Издател беше Голям гъз – в пряк и преносен смисъл! Като всяко парвеню и като изтъкнат ренегат, той искаше неговите служители да демонстрират непрекъснато възхитата си от него, да одобряват всички Му идеи, и в очите им да блести вечна благодарност към достойнството Му, ако и то да беше спорно. Другият мъчител на четвъртовластниците бе Кака, жената на Издателя. Тя искаше от тях всичко, каквото искаше Издателя, но в много по-голяма степен...Оперативките се превръщаха в изтънчен метод за инквизиране на нещастните журналисти, които бяха във възможно най-лошата позиция, защото ако на дизайнерите, рекламните агенти или дори на чистачката, ръководството, понякога, можеше и да прости, то за четвъртовластниците нямаше прошка!

Сега Издателя и Кака бяха съвсем изпращели и разпоредиха да има оперативки два пъти дневно. Те продължаваха безкрайно по няколко часа, а за журналистите почти не оставаше време да действат по основното си предназначение, т.е. да се срещнат с наистина интересен събеседник и да напишат, най-сетне нещо свястно, извън платените публикации и поръчките на Издателя. Това обаче не беше достатъчно и временно не изплащаха заплатите, защото работата не вървяла и имало отпускане от журналята...

-Такова нещо и в армията не съм виждал, говореше Ги (съкратено от Гинчо), който наскоро бе напуснал армията, където е бил майор.

-Това е, защото не е достатъчно да работиш за някой, той иска да се чувстваш, че си му задължен, че той ти прави услуга като те е наел, а не че ти си вършиш добре работата, за което получаваш адекватно възнаграждение, рече Чево.

-Това отношение, лично мен доста ме обижда, гневеше се Ги.

-Какво ти пука, ти поне си армейски човек, той не обижда само теб, той по принцип обижда всички, разясняваше Чево. Всички са се скахърили, че пак ще ни обяснява колко сме тъпи, като че ли не знаем, и ще ни разказва за международното положение и задълбочаване на финансовата криза. Това го знаем и не виждам, защо то трябва да ни тревожи. Интересно е друго, задълбочи се в дълбините на издателската душа Чево – Я ми кажи приятелю, Издателят ни пари има ли?, коли има ли?, жени и деца – също бол! Защо тогава е толкова намръщен и ядосан – почти винаги?

-И аз се чудя, рече майора, почесвайки се мъдро по главата.

-Имам две хипотези – едната, че чувството му за непълноценност, въпреки материалните успехи, го кара, против волята си, да си го изкарва на някой. На кого? Ние сме най-удобните! Дизайнерите, от тяхната работа нищо не разбира, могат да го саботират. Рекламните агенти могат да намалят приходите, фигуративно казано – да му бръкнат в касичката. Ние обаче сме напълно в ръцете му. Написаното го чете или поръчва, работим и в коректурата, поне повечето от нас, допълнителни часове не плаща и никой не му се съпротивлява. Каквато глупост да каже, ние само я адмирираме, а уж сме се събрали все интелигентни и образовани хора... Излиза че не сме чак толкова умни и талантливи, щом всеки го е страх, от това да не изгуби работата си и на колегите страшно им харесва това интелектуално издевателство над нас. Другата хипотеза е, че той действително е най-умния, ние не сме му на нивото и съвсем законно получаваме тези, хм, упреци, ежедневно... Или пък трето, това не е хипотеза, ние сме едни страхливци и подмазвачи, които са такива нищожества, че трябва само да се мачкат...

-Виж сега Чево... Аз не съм страхливец...

-Знам, събеседникът на Ги като че ли целеше нещо...

-Но и не искам да ме уволнят...засега! Предпочитам, аз да напусна...

-Слушай, ти приятел ли си ми?

-Иска ли питане? - отвърна риторично майора.

-Тогава мисля, че може да ме подкрепиш. Тази вечер сме заедно в коректура. Предлагам ти, всички обяви за продажби на имоти да ги индексираме с по 2000-3000 евро надолу – да могат да си ги купят хората - Чево доверително се наведе към Ги.

-Чакай – дръпна се бившият военен, това е много нелоялно към партньорите на изданието!?

-Съгласен съм, но към нас лоялно ли е да ни забавят заплатите?

-Да знаеш, че ако това стане, ще ни търсят...

-Знам, рече Чево ухилен, но ние пък ще изчезнем, да видят, че алтернатива винаги има.

-Добре, съгласи се Ги заинтригуван, но това ще удари най-вече Издателя, пък аз най мразя Кака, заради непрестанните и капризи, непрекъснато ми поставя задачи, често взаимноизключващи се.

-И за нея съм помислил, мобилният й номер ще запишем в графата на еротичните обяви, с подходящ текст, изкушаваше Чево колегата си.

-Ще си помисля, рече Ги.

Майорът от резерва се двоумеше. На оперативката отиде замислен. Всеки се бе свил на мястото си като мишка, а Издателя пак раздаваше задачите и гълчеше подчинените си. След като направи пълен разбор на последния брой, намери на всеки кусури, реши великодушно да Му зададат въпроси...

-Не мога да разбера, защо не получаваме заплати – веднага се възползва Чево.

-Издателят, в дует с Кака обясни какви данъци са платили, колко човека работели в изданието и т.н. Чево обаче не миряса и попита – това какво го интересува? Разрази се буря, обяснява му се в цифри пазарната конюнктура, тежката борба за всеки един читател и т.н. Тъкмо всичко стана ясно и Чево попита – какво общо има това със заплатите? Ръководството съвсем се ядоса – Издателят трясна вратата, но пак се върна, Кака млъкна, а Главният редактор напразно се опитваше да успокои страните. Стана ясно, че всички са наказани заради поредица от гафове в последните няколко броя и тогава Чево извади “асо пика”. “Оказва се, каза той – че въпреки несправедливостта в търсенето на колективна отговорност, аз по принцип съм съгласен, с въвеждането на такава мярка. Тя обаче не се прилага правилно, защото всички, които имат кредити, вече имат преведени заплати, за да не чакат банките, останалите не...Сред споменатите от вас главни виновници, има и с кредити, има и без! Моето име не бе споменато сред списъка на главните грешници, но някои от тях получиха пари, а аз не! Ето затова попитах, кога ще получа парите си!” - така завърши Чево. В залата настъпи пълна тишина, само дъждовните капки отвън тихо чукаха по ламарината на покрива.

“Сега е късно, рече Издателят, но утре сутрин, парите ви ще бъдат преведени” Когато си тръгваше си казаха нещо с Чево, който се качи с Гинчо за да работят в една от двойките в коректурата.

-Аз викам, след като приключим да идем да пийнем у нас – рече майора.

-Пари имаш ли, погледна го Чево.

-Пари нямам, но имам пиене!

-Че как така! - учуди се колегата.

-Взех три бутилки червено вино от избата на Издателя.

-Сериозно, ухили се Чево.

-Наистина, нали утре ще имаме кинти, няма да правим тази провокация с обявите. Затова трябва да разпуснем, пие ми се, че две не видя, поясни майора.

-Ти наистина си ми приятел, засега няма да пипаме обявите, но винаги трябва да сме в готовност...

-А какво те пита Издателя, полюбопитства Ги.

.Нищо – рече ми да сплотявам колектива – поясни Чево.

-И ти какво му отвърна...

-Че основно, това правя, усмихна се Чево.

-Аз да съм, щях да те уволня...- призна си майора.

-Аз пък изобщо не бих се наел, рече бунтовникът.

-Ами ако шефът усети липсата на бутилките, добави той.

-Няма страшно, ще помисли, че пак ги е взел сина му...

И двамата си мислеха за това, което бе на крачка да направят, засега се размина, но биха могли да го направят и в бъдеще...   

Автор Еди, наричан накратко – Ед