Никой не остана в редакцията. Репортерът се
чувстваше много уморен и редовете по листа се размазваха пред погледа му. Има
дни и дни…Има и струпвания – ден, в който всичко му се струпва на неговата
глава. Главният редактор пак бе недоволен, по принцип Главните са големи
гадове, макар и да има известни изключения. Не стига, че ходи да отразява
есенната компания на полето, писа и за празника – 9 септември, но сега искаха
от него да напише и есе за бъдещето. По принцип вестниците избягват да пишат
това, което може да събуди читателския интерес. Суха статистика, изпъстрена с
цифри, илюстриращи новите трудови успехи, критика съгласувана с Комитета – това
основно бе „претоплената манджа”, която забъркваха за драгия читател.
Най-интересното описваха с няколко реда, като основното място във вестника бе
запазено за партийните събития. То и почти нямаше събитие, което Партията с
голямо П да не обсеби и пречупи през своята Генерална априлска линия.
Под ударите на старата пишеща машина „Хеброс”, като картечни
откоси излизаше поредната скучна дописка: „В чест на Деветосептемврийската
победа… миньорите…изкопаха, транспортираха и насипаха - 120 000 куб. м земна
маса, над плана за деветмесечието…” Ужас, а ако я нямаше победата? Нямаше ли да
преизпълнят плана? Журналистът уморено се опитваше да се съсредоточи. На всичко
отгоре колегата му пак не можеше да върне заетата двайсетачка, затова му даде
като залог часовника си. Пък в Халите са пуснали луканка – „подкова”, по 16
лева килограма! Обаче не може да платиш с часовник. Репортерът погледна
циферблата – „Луксозен, изглежда западна марка, сигурно е скъп!” – помисли си
той. На него имаше дата, година, и разположението на звездите… „Искат да напиша
за бъдещето, я да променя датата и годината” – си каза журналистът и завъртя
произволно цифрите на септември 2013 година. Нищо особено не се случи. Не,
най-добре да се поразходи, а после да довърши деветосептемврийската дописка и
да продължи с есето, за което нямаше грам идея.
Извън редакцията градът изглеждаше странно, но
първоначално, затиснат от кахърите си той не обърна внимание на промените. Усещаше,
че нещо не е наред, но отначало не можеше да разбере – какво! Мина няколко
пресечки и на главната и му просветна. На указателната табела вместо бул. „
Георги Димитров” пишеше: „Цар Симеон Велики”. Сградите бяха станали някак си
по-лъскави и имаха странни надписи. Иначе уж всичко си беше същото – там си
беше универсалния магазин, но джамията нямаше минаре. Странно!
Когато слезе на „Гурко” по улицата мина…тролей! Откога
в града има тролеи? На него прочете донякъде неразбираемия надпис: „Най-доброто
шопинг място в града – Mall
Galleria”.
Прочете го два пъти и пак не разбра – какво е шопинг? Думата му бе непонятна. Вероятно
е нещо свързано с художници, техника в изобразителното изкуство или нещо
подобно, нали става въпрос за някаква галерия. Върна се на главната, на мястото
на бирария „България” се намираше банка – „Първа инвестиционна…”, прочете и
недовърши журналистът. Текста бе дублиран и на английски език, дали пък не са
ни превзели американците…
По булеварда минаха служители на МВР, но униформите
им бяха различни от тези на Народната милиция. Те охраняваха група от десетина
граждани, които носеха плакати и скандираха такива неща, че човек просто не
може да повярва на ушите си: „Червени боклуци!”, „За да има мир, БКП в Сибир”,
и дори – „Оставка”…, което вероятно се отнася за правителството – ако е
възможно въобще да си помисли подобно нещо човек, камо ли да го каже!.
Журналистът не се стърпя и попита един минувач:
Какво става в града?
Човекът отговори: Остави ги, мислят се за шопи и те
тръгнали да ми свалят правителството. Който и да дойде – все тая!
Правителството и депутатите крадат, а ние ходим без пари, затънали в борчове –
няма управия…
-Как така, стресна се вестникарят – а Партията и
правителството, а другарят Живков…
-Абе ти от луната ли падаш? Няма го бай Тошо (честно
така рече непознатия), комунистите си раздадоха парите и станаха капиталисти,
пък ние на партии си играем…
-Че как така – недоумяваше журналиста – капиталисти?
-Бе ти да не си луд? Вече сме 2013-а година, а ти за
бай Тодора говориш. Я марш от тука, комунист мръсен! – Тъй рече гражданинът,
плю и отмина по главната.
Потресен вестникарят седна в едно от кафенетата
(появило се незнайно откъде, преди нямаше заведение на това място) до
Универсалния. Смайващ бе броя на заведенията в центъра на променения град.
Келнерката поиска да и плати веднага, защото имаше много клиенти и избухна –
Какви са тези пари? Ти бъзикаш ли се с мен? Да плащаш с отдавна излезли от
употреба банкноти. Един мустакат другар от съседната маса погледна двулевката и
се намеси в скандала: - Дай на човека кафе! Няма ли „висящо”, ако няма, както
пише по масите, аз ще го платя. „Гроздоберачката” (заради образа на
гроздоберачка на банкнотата) ми навява скъпи спомени, тогава парите имаха
стойност. Сега се строят само нови магазини, търговски центрове, банки и
игрални зали, а парите непрекъснато губят стойност…Нищо добро не ни очаква!
-Това ли е ситуацията в страната през 2013-а? – попита
вестникарят.
-Ти отдавна ли си избягал навън. Не си самичък,
откъде идваш от САЩ или от Запад?
-Как, събеседникът му бе потресен, може да се
емигрира в Щатите и на Запад?
-Че то никой свестен човек тук не остана. Тук ни
залъгват с НАТО и Евросъюза. Но след приемането ни, положението е още по-лошо.
Работим за жълти стотинки…
Журналистът вече не издържа и завъртя часовника си
на посоки. Градът отново промени облика си… Универсалния изчезна и на негово
място изникнаха стари сгради, които той помнеше от своето детство, Ески джамия
отново си имаше минаре, а централния парк си имаше ограда. Хората се разхождаха
по улиците, облечени в старомодни костюми. Имаше доста народ и всички вървяха
по главната павирана улица на изток. Времето бе хладничко, но дърветата бяха
раззеленени, не приличаше да е есен.
-Случило ли се е нещо? – попита той един минувач.
-Отиваме на Житния Алан да посрещаме германците –
отговори един от преминаващите. Сигурно скоро ще ударят Гърция…
-Тяхната мамица фашистка, не се сдържа вестникарят.
И ще ги посрещаме на всичкото отгоре. Ще видят те като ги зачешат братята руси…
Тук едно цивилно конте, с шлифер, лъснати до блясък
чизми и мека шапка го дръпна за ръкава и му рече заплашително:
-Много да не дрънкаш, че ще те прибера в участъка,
копеле комунистическо!
Журналистът се сви и ужасен побягна на изток. „Къде
съм попаднал и дали ще се завърна пак в своето си време?” – мислеше си той. На
Житния алан (но такъв, какъвто го бе виждал на старите снимки) имаше много
хора, с цветя и знаменца, полицията пазеше в кордон, а погледите бяха насочени
на север, по пътя за Казанлък. Първоначално улицата бе празна, но после, отгоре
се зададоха с бумтене три мотоциклета с кош, марка БМВ, такива, каквито даваха
по филмите и все още се срещаха тук-там в страната. А в тях, с каски и пълно
бойно оборудване имаше германски войници. Веднага след това дойде и колоната,
нескончаема върволица от автомобили и камиони, пълни с млади и руси бойци.
Водещата кола премина пред специално украсена арка и спря. От там излязоха офицери,
които ги посрещнаха по стар български обичай с хляб и сол, кметът, шефът на
полицията, свещениците на най-големите храмове и други градски първенци (това
го разбра от разговорите на хората). А гражданите викаха ура и хвърляха цветя
на солдатите, които усмихнати им махаха с ръце. Гледката бе непоносима,
журналистът взе часовника и го удари в земята.
Озова се пак в своето време. Забърза се към
редакцията по тихия вечерен булевард, носещ името на Героя от Лайпциг за да
напише своето есе за бъдещето…Разбира се, щеше да напише, че то ще бъде хубаво
и победно, както го изискваше Партийната повеля…
Няма коментари:
Публикуване на коментар