17.03.2011 г.

Защо родното кино отиде на кино, заедно със сериалите ни?!

В последно време продуцентите и програмните директори са категорични – българският ефир навлиза в ерата на сериалите и всичко преди нея е без значение.
„Забранена любов“, „Стъклен дом“, „Под прикритие“ – трите национални телевизии се изправят на ново поле в битката за рейтинг след края на последните две моди – вечерните шоута и риалити форматите. Това за пореден път доказва, че няма значение коя телевизия гледаш. Защото дори сюжетно – сериалите си приличат. Навремето беше бума на неуспешните ситуационни комедии, после преминаха на мутродействителни сюжети. Героите разполагат с маса кинти и са забъркани в сладникаво-блудкави, семейно-криминални връзки. Ако съдим по новите проекти и обявените конкурси в телевизиите ни за нови порции сериали, това е само началото! За съжаление темите са далеч от живота на повечето българи и новите продукции едва ли ще могат да повторят успехите на някогашните сериали като - „На всеки километър”, „Войната на таралежите”, „Неочаквана ваканция”, и много други. Същата е ситуацията и в родното кино.

Неясен разказ, непонятно заглавие

ъндърграунд герои, мутренска еротика, чалга език и щур пиар – това е формулата на днешното ни кино
Едно време киносалоните се пълнеха от ученици и войници. Билетчето струваше стотинки. Защо ли?! Защото Ленин бе казал, че „от всички изкуства за нас най-важно е киното”. Соцкиното ни бе индустрия в истинския смисъл на думата, защото произвеждаше много и повечето - качествени филми. Кой от по-старото поколение не си спомня от дете съветските мултипликационни филмчета „Ну, погоди” или „Как казаците играят футбол”?! Или „Анна Каренина”, „Война и мир”, „Гара за двама”, „Белият Бим, черното ухо” и др. касови съветски филми?! Просперираха и полското и чешкото кино. Възпитаник на Анджей Вайда е режисьорът на „Сълзи в очите, звезди в косите” Иван Ничев. С ръка на сърцето трябва да признаем, че нямаше много ограничения да гледаме и качествено западно кино. Гледали сме и „Чочарка”, и „Клеопатра”, „Апокалипсис сега”, „Кръстникът”, „Роко и неговите братя”, както и още много други. Всяко соцдете разпознаваше на снимка идоли като София Лорен, Бриджит Бардо, Ален Делон, а дори и режисьорите - от Чаплиново и Фелиново време, та до култовия Франсис Копола. У нас работеха на пълна пара десетки филмови студии, както и телевизионната „Екран”. Безценни кадри, заснети в онези дни, обаче днес са неизвестно къде - потънали в прахоляка, или под дъжда на забравени от бога складове и хранилища, а Националната филмотека е вдигнала ръце. Кинообразованието също се девалвира, наред с всички други висши образования.
И днес слушаме отвсякъде през ефира

колко страхотни филми били „Дзифт” и „Тилт”

каквото и да означават заглавията им.
Вълната на разрушението тръгна паралелно с цялостната духовна и материална криза в обществото ни. С филми като „Сезонът на канарчетата” на Евгений Михайлов. Последният, като овреме пребоядисан културтрегер, на вълната на прехода побърза да ни разкаже колко лошо е било едно време. Времето, в което хора като него влизаха с връзки да следват в Ленинград и Москва. Времето, в което имахме Киноцентър и можеше да бъдат заснети мащабни продукции като „Хан Аспарух” на Людмил Стайков и правехме повече от един-два филма годишно.
По всеобщото мнение на стари кинаджии Михайлов е същинският гробокопач на филмовата ни Мека, защото като стана шеф в „Бояна филм” вкара в Киноцентъра евреина Варод! По договор за приватизационна продажба на акции, чрез които Варод зае официално поста изпълнителен директор на “Бояна филм” и оглави Съвета на директорите на Киноцентъра. Тогава, под напора на недоволството, Варод направи едно пожелателно изявление: ”Нашите намерения за “Бояна” са сериозни и съвсем скоро всички ще видят, че тук ще бъде

най-голямото студио на Балканите!

Досега в България само се снимаше, а суровият материал изпращахме за обработка в Щатите. Моята амбиция е да затворя целия процес тук. Ще изградя най-голямото студио в Европа – върху площ от 40 декара. 14 000 кв. метра ще бъдат закрити павилиони, а останалото ще ползваме за външни снимки. В сградата ще има три студийни зали за снимки, кинозала за прожекции и помещения за компютърна обработка, монтаж и озвучаване.” Разбира се, всичко това не се сбъдна. Поне за българите. Нашите актьори години наред подсмърчат покрай големите западни продукции, където ги взимат като треторазрядни изпълнители или в масовката.
Поне виждат по потник събратята си Жан-Клод Ван Дам, Стивън Сигал и още куп американски знаменитости и понякога се случва да се напият в компанията им в някой бар. Варод пък разправя наляво-надясно как, преди да дойде у нас през 1998-а, не знаел нищо за България. Дошъл като дизайнер на филма “Мост на дракони” с участието на Долф Лундгрен.
От встъпването си на американски продуцент в България през 97-а, като лицето на “Ню имидж България”, Варод е заснел над 55 филма, между които номинирания за “Оскар” “Черната далия”, с бюджет от близо 47 милиона долара. От 2006-а г. евреинът е почетен гражданин на България, а на 60-годишнината му първи го поздравиха сегашният културен министър Вежди Рашидов и Евгений Михайлов.
Прегръдките им не допринесоха нищо за родното кино, а си останаха „между тях”. Така се стигна до скандалния за историята на родното ни кино 29-и фестивал на българския игрален филм „Златната роза”, в който в миналото са печелили награди най-добрите и обичани от зрителите български филми. Човек от журито – антропологът Харалан Александров, окачестви съвременното ни кино като „депресия и морална паника”: „Извън съмнение, каза той, българското кино е във връзка със социалната реалност. Друг е въпросът доколко кинематографичното пресътворяване отговаря на критериите за високо изкуство!” Е, не отговаря. Специалистът дава пример с филма „Лов на дребни хищници” по темата насилието върху и между деца. „Филмът започва със задъхана сцена на бой между момичета, казва той, преминава през една симпатично-невинна история на младежко престъпление, продължава през трагичната история на обречено приятелство между гангстери и завършва с две паралелни убийства! Адекватността на филма към реалиите на живота ни обаче не го прави комуникативен!”

Простичко казано, идеята на авторите на филми не стига до зрителя

Публиката на фестивала обаче се оказа мъдра. Тя пренебрегна касоразбивача „Мисия Лондон” и се насочи към елиминирания от награди мелодраматичен „Стъпки в пясъка”. Така подсказа на творците, че пазарното кино невинаги съвпада с душевните търсения на обикновения човек. Любопитно е какви ще са реакциите за „Тилт”. Той е вторият случай, в който толкова шумно се рекламира български филм. Филмът струва 2 милиона и 400 хиляди. Създателите му твърдят, че в рамките на един уикенд е гледан от 14 200 зрители и има 112 180 лв. приходи. За първи път български филм, създаден в годините на прехода, излиза на 31 екрана едновременно в цялата страна. Това любопитство обаче не е предпоставка да бъде харесан. Парадоксално, но създаденият през 2008 г. „Дзифт” на Явор Гърдев, който получи наградата за режисура на Московския филмов фестивал, у нас масово бе наричан с дръзкото „пръдня”
А само някакъв напън да си кажат всичко наведнъж.. Всичко, което са стаявали или премисляли през годините в чакане на пари и амбицията да се превърнат в родния Фелини. „От тяхното „всичко” не остава нищо!”, простичко изразява проблема зрителка, като отбелязва, че навремето от сърце се е смяла на „Специалист по всичко” с Апостол Карамитев, а също и на „Топло” на Володя Янчев или „Тримата от запаса” на Зако Хеския. Сега от българските филми лъха тъга, безнадеждност и някаква мистична философия, гарнирана с чалга език. Помня български филми с простички истории в тях, като „Момчето си отива” и „От нищо нещо”. Те нямаха претенциите да бъдат касови или естетски, но хората още ги помнят. И чакат да ги видят отново. По телевизията. Старите, добри филми...



Няма коментари:

Публикуване на коментар