100 години след началото на Първата световна война причината за конфликта не се обсъжда

Този месец се навърши век от началото на Първата световна война. На пръв поглед, достатъчно време за да има обективен поглед и да паднат всички табута. Обаче има много съмнения, че все още има много за криене от „класическите историци”. Ревизионистите пък са обвинявани в измисляне на конспирация и дискусии по темата няма. Вероятно няма и да има!

Формален повод е убийството на австрийския ерцхерцог Франц-Фердинанд в Сараево на 28 юли 1914 година. Формиралите се вече коалиции – Антантата и Централните сили започват мащабни военни действия през август. Това са неоспорими факти, но…

До 1914-а ситуацията изглежда сигурна и спокойна въпреки оформилите се военни блокове. Защо? Светът е вече поделен, а в Централна Европа има мир от около 40 години. Преразпределение на сферите на влияние крие много рискове. И все пак войната избухва! Според историците-ревизионисти причината трябва да се търси година и няколко месеца назад… 

Въпреки бурния икономически растеж и огромните постижения, в началото на 20 век ситуацията Съединените щати са единствената първостепенна икономическа сила, която няма централна банка.

През 1913 г. Конгресът одобрява създаването на Федералния резерв, като му предоставя правото да печата парите и да контролира американската икономическа система. Отначало са били пуснати 203 053 акции на Федералния резерв, от които приблизително 65% принадлежали на чужденци, а другите 35% се разпределяли между следните американски банки:
1. National City Bank = 30 000 акции;
2. Chase National Bank (по-късно - банка Chase Manhattan) = 6 000акции;
3. National Bank of Commerce (по-късно - Morgan Guaranty Trust) = 21000 акции;
4. First National Bank = 15 000 акций.
Броят акции, принадлежащи на семейство Рокфелер (първите 2 от тези банки) е приблизително равен на броя на акциите на семейство Морган (следващите 2 банки), т. е. по 36 000 акции.
Сред чуждестранните акционери главните били:
- Лондонската и Берлинската банка на семейство Ротшилд;
- Парижката банка на братя Лазар (Lazard Brothers);
- италианските банки на Израел Мозес Сиф (Israel Moses Sieff);
- Хамбургската банка на семейство Вартбург (Warburg).

По-късно, между двете Световни войни се включват и други банкери.

Според Съвета на управителите на Федералния резерв той има за цел:

1.     провеждане на националната монетарна политика чрез въздействие върху монетарните и кредитни условия в икономиката, в преследване на максимална заетост, стабилни цени и умерени дългосрочни лихви;

2.     контрол и регулиране на банковите институции, за да се осигури стабилността на банковата и финасова система и защитят правата на вложителите;

3.     поддържане стабилността на финансовата система и рисковете свързани с финансовите пазари;

4.     осигуряване на финансови услуги на кредитните институции, американското правителство, включително играейки главна роля в управлението на националната система за разплащания.

Федералната резервна система (ФРС) се състои от Съвет (борд) на управителите, 12 регионални резервни банки и техните клонове, Федерален съвет за операции на открития пазар. Още няколко допълнителни консултативни съвета подпомагат Борда на управителите в неговата дейност.

Създаденият през 1913 Федерален резерв е така изграден и настроен, че да действа като машина за инфлация. На първо място единствено и само банките на Федералния резерв могат да печатат и пускат в обръщение пари. Банките, членове на системата са лишени от възможността сами да създават пари и могат да ги набавят единствено от Федералния резерв, като са задължени да държат при него определени минимални резерви. Наличното злато е централизирано и прибрано от резерва, който го използва като основа за банкнотна емисия. Установени са и минималните резервни ограничители – 35 % за депозитите при поискване и 40% за банкнотната емисия. Нагледно представена системата представлява обърната пирамида. Най-отгоре са банките - не членуващи в системата, които за да обслужват клиентите си трябва да имат сметки в банките членки, които пък от своя страна лягат върху Федералния резерв. Той на свой ред пък трупа своите депозити и банкноти върху централизирания златен резерв.

Нека предположим, че преди създаването на резерва всички налични златни или сребърни резерви в трезорите на банките са били един милиард долара. Тогава те могат да увеличат кредитите си до 10 милиарда, запазвайки минималните изисквания и резерви от 10%. След създаването на ФРС тези минимални резерви се депозират в системата. От тях се заделят изискваните 35 % резерви, а останалите 650 млн. долара могат да се предоставят отново на банки членки, които след като приспаднат необходимите свои резерви да увеличат кредита си с нови 1,9 милиарда долара и т.н. след като цикъла се повтаря многократно в крайна сметка те могат да раздуят кредита си до 29 милиарда долара, т.е. да добавят нови 19 милиарда долара към предишните 10 милиарда долара преди създаването на ФРС и то при същите налични резерви.

Това е само един от начините за предизвикване на инфлация. До създаването на ФРС през 1913 г. най-разпространената форма на книжни пари е т.нар. златен сертификат, който е 100% гарантиран от златните резерви на банките. За няколко години обаче след създаването си резервът постепенно изтегля златните сертификати от обръщение и ги заменя с банкноти на Федералния резерв, които обаче са покрити само на 40 % от стойността си от златни сертификати, т.е. 60% от златото, служило дотогава като резерв може да се използва за печатане на нови пари.

В добавка към това минималните изисквания за резервите на банките в процент от депозитите при поискване са намалени от 21,1 % преди създаването на резерва до средно 9,8 % след това. В резултат депозитите нарастват от 9,7 милиарда долара през юни 1914 г. до 19,1 милиарда долара през 1920. За сравнение депозитната база на банките не членуващи във ФРС нараства за същото време само с 1/3.

Друга инфлационна стъпка е решението за драстично намаляване на резервните изисквания за срочните депозити сравнено с тези за депозитите при поискване. Докато преди създаването на ФРС банките са задължени да резервират средно 21,1% от всичките си депозити, то след 1913 резерва драстично орязва резервните изисквания за срочните депозити до ниво от 3%. Както признават самите чиновници на Федералния резерв тези корекции развиват тенденцията банките да стимулират клиентите си да трансферират средства в срочни депозити. Така до като за периода до 1925 депозитите при поискване нарастват с 36%, то срочните депозити нарастват с 76%.

Въпросът е кому е била нужна тази инфлационна политика на лесни пари?

През 1914 президентът Уилсън назначава Бенджамин Стронг на смятания дотогава за най-влиятелен пост във ФРС. Той е назначен за управител на Федералната резервна банка на Ню Йорк и бързо превръща тази си позиция в доминираща за цялата система, до степен че да провежда самостоятелна политика без консултиране и дори против желанията на Борда на Федералния резерв във Вашингтон.

Самият Стронг, подобно на други значими фигури от тогавашното висше общество не се появява от нищото. До момента на назначаването си той оглавява създадената от Морган тръстова компания в Ню Йорк. Не би било пресилено да се каже, че той е човек работещ за Морган и неговите финансови интереси. Ето защо и провежданата инфлационна политика се оказва манна небесна за Морган и неговите бизнес начинания.

Доларът тогава става първата валута, която нарушава тогавашната система, базираща се на обезпечение със благородни метали. Последвалата инфлация се натрупва и пред участниците в схемата има само един изход – да превърнат зелените банкноти в основно резервна валута. Това не става изведнъж, но двете световни войни имат решителен принос за реализирането на тези планове.

Като фискален агент на Банк ъф Ингланд Морган е дълбоко затънал в каузата на Антантата през Първата световна война и се радва на монопол в отпускането на Англия и Франция военни заеми. Нещо повече Морган финансира повечето от фабриките експортиращи въоръжения за воюваща Европа. Не е за чудене че Морган и неговите бизнес партньори поели водачеството на пробританска и профренска пропаганда в Съединените щати за включване във войната на страната на Антантата, формирайки „Коалиция на долара или на федералния резерв”. Всеки направил подобни колосални инвестиции в застрашените от поражение страни би преследвал подобна политика. Но в крайна сметка без инфлационната политика на ФРС, която осигурява купища от евтини и изобилни пари, подобни авантюристични инициативи не биха били възможни.

В края на войната европейските страни от Антантата (с изключение на Русия) дължат на Съединените американски щати около 10 млрд. щатски долара, от които четири млрд. са дълг на Великобритания. Щатите са се превърнали от страна-длъжник, в един от най-крупните кредитори. Същевременно Русия дължи 7 млрд. щатски долара на Великобритания. На 1 август 1922 г. Великобритания предлага всички дългове, породени от войната, да бъдат опростени. В резултат САЩ намалява лихвите по плащанията на Великобритания от 5% на 3,5%. Крайната сума, която Великобритания трябва да плаща на САЩ е 35 млн. стерлинга годишно за период от 62 години. Сходни отстъпки са направени и за останалите съюзници. Оказан е огромен финансов натиск върху Германия. САЩ получава три пълни годишни плащания от Великобритания, които Великобритания получава от Германия.

Непосредствено преди Втората световна война в Европа става на мода доктрината за етатизма – по-голямата намеса на държавата в икономиката. Щатите поддържат страните, които имат по-либерален режим и по-голяма свобода за банките. Това оформя и бъдещата коалиция, която воюва срещу Германия и нейните съюзници. Ролите са предварително определени. След 1945 г. разорена Европа, т.е. западната и част изцяло разчита на финансовата помощ на САЩ. Така доларът става най-важната резервна валута, като след отмяната на златното обезпечение през 70-те години на миналия век вече няма абсолютно никакви препятствия Щатите да изнасят инфлацията си на вън, а за увеличението на дълга вече няма лимити…

Всяка страна обаче, която се опита да замени доларът с друга резервна валута е заплашена от нестабилност – или вътрешен конфликт, или от военен!