С "Принцесата на Монако" (оригинално заглавие
Grace of Monaco) бе открит извън конкурсната програма тазгодишният фестивал в
Кан. Никол Кидман донесе фамозната си грация на червения килим, но и това не
помогна - филмът бе направо разбит от критиката. Нарекоха го "най-слабият,
показван в Кан".
Всъщност филмът не е чак толкова лош (макар че спокойно можеше да го покажат и по Hallmark, вместо в киносалоните). Грейс става принцеса на Монако през 50-те, на 26 години. Умира през 1982 г. при трагични обстоятелства - получава инфаркт, докато шофира, и катастрофира. В западните медии от онова време тя е нещо като Даяна от 80-те и 90-те години. В България е по-малко популярна от Лейди Ди, просто защото по онова време имаше Желязна завеса, нямаше интернет и кабелна тв. Сюжетът на филма се фокусира върху първите й стъпки като принцеса. Богаташкото американско момиче и холивудска звезда, любимка на Алфред Хичкок, се жени за принц. Сватбата е като в приказките. Той е Рение - суверенът на Монако. Тя има трудности да се впише в кралския протокол и да озапти откровения си език. В същото време Дьо Гол заплашва да влезе с танкове в малкото средиземноморско княжество, ако то не премахне нулевото си данъчно облагане... А тя обмисля дали да не зареже задълженията си на майка, домакиня и принцеса, за да отскочи до Холивуд - Хичкок я съблазнява с главната роля в "Марни".
С преразказа с елементи на разсъждение се заема Оливие Даан, който веднъж се доказа като майстор в биографичния жанр - "Едит Пиаф: Животът в розово", донесъл "Оскар" на Марион Котияр. Този път не му се получи тъй добре. С американския дистрибутор на "Грейс" Харви Уайнстайн се хванаха за гушите коя версия да бъде прожектирана в САЩ. Монакският принц Албер се нацупи, че историята за родителите му не отговаря на неговите лични спомени. От Кан дойдоха унищожителните критики.
Почти всеки персонаж, появяващ се на екран, е позната историческа личност - от Аристотел Онасис и Мария Калас до Шарл дьо Гол и Макнамара. Актьорите, които се превъплъщават в ролите, обаче не са на едно ниво. Паркър Поузи е страхотна като придворна дама, епизодикът Роджър Аштън-Грифитс (Хичкок) - също. Тим Рот (Рение) е тотална дупка, Пас Вега също не е най-добрата възможна Калас. Въпреки баналностите и скуката, идваща понякога от задълбаване в ненужни детайли, филмът си струва гледането заради Никол Кидман, на чиято снага тоалетите и бижутата на династията Грималди стоят наистина царствено.
Всъщност филмът не е чак толкова лош (макар че спокойно можеше да го покажат и по Hallmark, вместо в киносалоните). Грейс става принцеса на Монако през 50-те, на 26 години. Умира през 1982 г. при трагични обстоятелства - получава инфаркт, докато шофира, и катастрофира. В западните медии от онова време тя е нещо като Даяна от 80-те и 90-те години. В България е по-малко популярна от Лейди Ди, просто защото по онова време имаше Желязна завеса, нямаше интернет и кабелна тв. Сюжетът на филма се фокусира върху първите й стъпки като принцеса. Богаташкото американско момиче и холивудска звезда, любимка на Алфред Хичкок, се жени за принц. Сватбата е като в приказките. Той е Рение - суверенът на Монако. Тя има трудности да се впише в кралския протокол и да озапти откровения си език. В същото време Дьо Гол заплашва да влезе с танкове в малкото средиземноморско княжество, ако то не премахне нулевото си данъчно облагане... А тя обмисля дали да не зареже задълженията си на майка, домакиня и принцеса, за да отскочи до Холивуд - Хичкок я съблазнява с главната роля в "Марни".
С преразказа с елементи на разсъждение се заема Оливие Даан, който веднъж се доказа като майстор в биографичния жанр - "Едит Пиаф: Животът в розово", донесъл "Оскар" на Марион Котияр. Този път не му се получи тъй добре. С американския дистрибутор на "Грейс" Харви Уайнстайн се хванаха за гушите коя версия да бъде прожектирана в САЩ. Монакският принц Албер се нацупи, че историята за родителите му не отговаря на неговите лични спомени. От Кан дойдоха унищожителните критики.
Почти всеки персонаж, появяващ се на екран, е позната историческа личност - от Аристотел Онасис и Мария Калас до Шарл дьо Гол и Макнамара. Актьорите, които се превъплъщават в ролите, обаче не са на едно ниво. Паркър Поузи е страхотна като придворна дама, епизодикът Роджър Аштън-Грифитс (Хичкок) - също. Тим Рот (Рение) е тотална дупка, Пас Вега също не е най-добрата възможна Калас. Въпреки баналностите и скуката, идваща понякога от задълбаване в ненужни детайли, филмът си струва гледането заради Никол Кидман, на чиято снага тоалетите и бижутата на династията Грималди стоят наистина царствено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар