Поредното спасяване на „Берое” – историята се повтаря

„Берое” е като редник Раян, всички искат да го спасят и са готови да се жертват, но...Старозагорският клуб съвсем не е като Раян, т.е. далеч не всичко го обичат толкова много, колкото се иска на феновете, поне колкото са останали.

„Берое” през 1970 година бе изваден от „А” група, благодарение на вътрешния министър Ангел Солаков и други партийни другари. Тогава Партията с главно П, се грижеше за всичко, включително и за туширане на „недъзите” във футбола. С усилията на местните видни партийци, а и защото Солаков изпада в немилост, беройци се връщат само след година в елита. На приливи и отливи тимът играе през годините, но постига и много успехи, печели четири пъти Балканската купа, не е лесно да гостуваш под „Аязмото”, беройци могат да вгорчат живота на всеки. Най-големият успех е шампионската титла през 1986-а, засега единствената.

Още в първите демократични години „Берое” намира първия си благодетел – Атанас Атанасов-Кеби, който е добър за феновете, докато има пари. После идва сривът и отпадането от елита. Тогава Станислав Танев-Камилата с поредица от умели клубни сливания, вкара отборът отново в първа дивизия. На него също не му стигнаха силите, да издържа отборът. Новият благодетел Николай Банев, така и не се разбра защо взе „Берое”, който го игра „разсърден” и предаде акциите си на гражданско сдружение, които трябваше да спаси клуба. В него феновете се опитаха да играят по-важна роля, а старозагорските бизнесмени, колкото и да се изтъкваха, не можаха да осигурят нормално финансиране. По онези славни години, въпреки безпаричието, отборът игра вдъхновено и с любов бе наричан „Лудата банда”.

Тогава дойде времето на поредния спасител, в случая премиерът Борисов. С присъщия си маниер, той директно нареди ТЕЦ „Марица изток 2” да поеме издръжката, по същата схема, както Марешки беше принуден да издържа пловдивския „Локомотив”.

Не остана назад и общината, която също даваше около милион на година. За толкова пари, зелено-белите стигнаха до второ място, въпреки че тогава в елита броят на участниците бе сведен до минимум. Клубът спечели и две Купи на България. В повечето години от декадата на централата, беройци кретаха сред средняците, т.е. нищо особено не постигнаха.

Всички знаеха, че централата не може да издържа вечно отборът, по заповед на щуката. Вялата игра пък сведе редовната публика на стадиона до няколко стотин души. Доста далеч от предни години, да не говорим за морето от привърженици през годините на социализма.

Сега пак имаме ново СНЦ, което иска акциите на беройци, същите, които ТЕЦ-а искаше да продаде за милиони, въпреки че централата също ги взе без да плати за джиросването. Но и без пари, едва ли ще се намери лесно мераклия, който да издължа „Берое”. В града има много крупни фирми, с многомилионни печалби, но да наливаш в родния футбол е все едно да пълниш каца без дъно. Остава ни единствено да повтаряме мантрите, че всички обичат „Берое”, затова гарата да се боядиса в зелено и т.н. А истината е, че на думи може всички да обичат, но пари никой не иска да даде. Въпреки продажбата на виртуалните билети за контролите, въпреки призивите за подкрепа, не са много мераклиите да дадат пари, пак се чака идването на спасител...поредният, но сигурно не последния.

Емоционалният роман “Мона” на Бианка Белова е вече в книжарниците

Баща й е българин, а тя е една от най-значимите чешки писателки. Невероятният международен успех на „Езеро”, предишната й книга, донесе на Бианка Белова най-големите литературни награди в Чехия и Европа, което логично вдига летвата на очакванията към нея. Но спокойно можем да кажем, че новият й роман „Мона” е стъпка напред в умението на Бианка Белова да разказва – при това по един нестандартен начин, който се отличава от онова, с което обикновено сме свикнали. Сега Бианка Белова предлага история, пълна с емоции – история, която се развива на непознато за всички ни място, чието име авторката не изрича. Място, което всеки читател открива на картата на собственото си разбиране за света.

 
Мона е медицинска сестра, която се грижи за жертвите от войната – войници на ръба между смъртта и живота. Всъщност всичко в „Мона” е някъде на границата на съществуването си… Градът, в който се развива действието; отношенията между Мона и нейния съпруг; дори самата страна и политическата ситуация. И все пак се случва чудо – Мона се влюбва в Адам, млад мъж, почти момче, което изглежда по-различно от останалите пациенти. Всеки миг щастие по страниците на „Мона” обаче означава много сълзи; всяка прегръдка – болезнени признания. Защото и сърцата на героите в тази книга са разкъсани – както човешките тела, които обгрижва Мона.

 

„Мона” е все пак сладостно четиво – попило аромата на незнайна земя, вкусно като френски макарон, вдъхновяващо като съвършените чувства, които могат да се появят за миг, но оставят следата си цял живот. И книгата прави това – докосва ни и ни оставя сами да доразрешим ребуса, създаден от Бианка Белова.

Писателката, чийто баща е българин, е майстор на необикновената атмосфера – затова всяко изречение в „Мона” има особен привкус. „Писането ми носи най-голямо удовлетворение в живота”, казва тя в интервю за чешкия вестник „Право”. Пред сп. „Власта” пък заявява: „Опитвам се да не мисля за читателите, докато пиша. Сядам и не знам какво ще се получи. Но е по-добре да не пишеш нищо, отколкото да създадеш нещо лошо.”

 

Писателката посвети българското издание на „Мона“ (изд. Изида, превод Деница Проданова) на паметта на баща си –инж. Бечо Бечев, който е роден в Кърджали, живее в Чехия и 25 години работи като звукорежисьор в киноцентъра „Барандов“. Родена и учила в Прага, като ученичка Бианка е прекарвала ваканциите си в България. Първият роман, който написва, така и не вижда бял свят и остава в писателското й чекмедже. Той е посветен на българската й баба – била е кралица на красотата, коронована от самия цар, млада майка, глава на семейство, народен представител, поетеса, но най-вече любеща баба. „Когато си отиде, имах чувството, че сякаш всичко помръкна – усещането за това не ме напуска и до днес.“

„Ние, Разбойникови“ е свеж и анархистичен детски роман

Във време, когато немалко деца рядко посягат към книги, този финландски роман, вече издаден на близо 20 езика, спечели и децата, и родителите им. „Ние, Разбойникови“ от Сири Колу (издаден на български от „Персей“ в превод на Росица Цветанова) е точно толкова свеж и анархичен, колкото трябва да бъде най-добрият детски роман.

„Това беше най-хубавото лято в живота ми. Лятото, в което станах пътна разбойничка“ – това е равносметката на главната героиня. Не изглежда възпитателно, но така е само на пръв поглед. Бунтарска, забавна, приключенска…, книгата приковава  вниманието на децата.

Бандитският главатар Свирепия Карло открадва малката Виля импулсивно – когато Разбойникови нападат коли, обикновено те открадват само бонбони и други неща за ядене, барбита и списания. Виля, която е на път към къщата на баба си заедно с родителите и по-голямата си сестра, направо умира от скука. Ненадейно отвлечена, на нея й се налага да прави компания на децата на бандитското семейство – Хилда и Кале. Но съвсем скоро находчивата и умна Виля става една от Разбойникови.

„Ние, Разбойникови“ получава наградата за най-добър детски роман „Финландия Джуниър“ през 2010 г., а три години по-късно книгата печели и най-престижните награди за детска литература в Белгия и Холандия.

Следват още две продължения – романи с нови приключения на Виля и Разбойникови. Тази година те също ще излязат в превод на български.

Книгата има голям успех в Европа, особено в Холандия, Франция, Германия и Естония. Тиражите й надхвърлят 25 пъти обичайните тиражи на детски романи.

За много читатели Виля е новата Пипи Дългото чорапче.

Заснет е филм, реализирани са и театрални постановки по романа.

Авторката – Сири Колу (р. 1972) е драматург, режисьор и театрален инструктор, но международната си популярност дължи на „Ние, Разбойникови“.

Старозагорската опера на турне от Бузлуджа до рудника

Приходите и разходите на старозагорската опера продължавът да са държавна и общинска тайна, но директорът й Огнян Драганов вече обяви новата си амбициозна програма. Артисти, хористи, сценични работници и музиканти ще популяризират оперното изкуство в града и околностите, търсещи да привлекат, по думите на директора, нови почитатели на оперното и балетното изкуство. И това в пандемична година, когато дори в залите зрителите са по-малко.

Ето и самите планове! На стадион Берое  отново ще има спектакъл – балетът „Сънят на Пилат”.„Отело” на Верди ще бъде представен на Античния Форум в Стара Загора. В началото на септември планират три спектакъла на откритата сцена „Севтополис” на язовир „Копринка”, а в Чирпан, в недостроения Дом на културата – „Атила” и концерт, дирижиран от старозагорския владика.

Амбициите на ръководството на оперния театър не спират дотук. Те планират опера на високо – заснемането на фирв-спектакъл „Атила” под паметника на Бузлуджа, а „Трубадур” в рудниците на „Мини Марица-изток”.

Големите амбиции изискват много средства, а щом има кой да ги даде, може да има спещтакъл и на Мусала...Както се пее в една песен – „ние за цената не питаме”!

Филмови дни в старозагорската библиотека

Фестивално кино и филм за Гео Милев могат да видат заралии в регионалната библиотека в следващите дни.

 

София МЕНАР Филм Фест е кинофестивал, който представя пред българската публика най-доброто от игралното, документалното и късометражното кино на Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка, като включва и специално подбрани тематични събития, свързани с държавите от този регион, както и с обичаите на етническите групи, които обитават земите им.

 

Събитието се провежда всяка година през януари и тече паралелно в София и други големи български градове. Организира се от „Позор” и е най-мащабното подобно културно събитие за Балканите. В Стара Загора фестивалът се случва благодарение на партньорството на Книжарница в Куфар и Регионална Библиотека „Захарий Княжески”.

 

В програмата на София МЕНАР Филм Фест в Стара Загора ще бъдат показани 6 игрални и 4 документални филма от Иран, Индия, Танзания, Египет, Испания, Турция и Казахстан.

 

Киномаратонът ще завърши на 29 януари с филм на режисьора Ян Артюс-Бертран.

Входът е с билети: 8лв редовен/ 5лв ученици и пенсионери.

MENAR PASS за всички 10 филма - 50лв.

Билети на касата преди всяка прожекция.

Събитията ще се проведат при спазване на всички противоепидемични мерки в сила.

 

 

 

ПРОГРАМА

 

 

 

13.01. (четвъртък) 18:30ч.

Казем Ага | МЕНАР Филм Фест | Откриване Стара Загора

 

Казем е уважаван архитект, който живее с белезите на несподелената любов. Мъжът живее самотен на село, измъчван от отминали спомени и отказващ да се впусне в нова връзка. До момента, когато в живота му се появяват две сестри, които ще променят светогледа му и ще го накарат да изпита отдавна забравени чувства.

Една от най-известните ирански актриси Ники Карими сяда на режисьорския стол и резултатът е трогателна любовна история, номинирана в 5 категории на водещия близкоизточен фестивал Фаджр, включително за най-добър филм и режисура.

Режисьор: Ники Карими

Сценарист: Хади Хеджазифар

Участват: Хади Хеджазифар, Сахар Долатшахи, Джавад Езати, Даниал Норуш

Драма

105 минути

Иран

2020

 

15.01. (събота) 14:00ч.

Снимка 12х12 | Индия | МЕНАР Филм Фест Стара Загора

 

Сурадж има странна професия. Снима покойниците преди кремация за спомен на близките. По цял ден стои на брега на Ганг и чака някой да го наеме. Всичките му колеги във Варанаси вече са си намерили перспективна работа за пари, но той продължава да се бори с новите технологии и да предлага традиционната снимка за спомен. Синът му иска да види къде работи баща му, а жената на Сурадж вече планира да се местят в Делхи.

Режисьор: Гаурав Мадан

Сценаристи: Гаурав Мадан, Съни Лахири

Участват: Гитика Видя Охолян, Хариш Хана, Акаш Синха, Бумика Гопал Дубе

Драма

118 минути

Индия

2021

 

 

18.01. (вторник) 18:30ч.

Пътищата на пилигрима | Испания | МЕНАР Филм фест Стара Загора

 

Двама испанци решават да извървят четири поклоннически маршрута и да видят какво е общото между хората, които изминават десетки километри на ден по Пътеката на инките в Перу, Камино де Сантяго в Испания, Тихоокеанския хребетен път в Щатите и Кумано Коди в Япония.

Режисьори: Алба Сид, Раул Гарсия

Документален

90 минути

Испания

2020

 

 

 

 

20.01. (четвъртък) 18:30ч.

Муласи | Танзания | МЕНАР Филм фест Стара Загора

 

Четири приятелки от детинство, нереализирани юристки, се събирт, за да повдигнат духа на една от тях, която е в преддепресивно състояние. И четирите са преминали през неуспешни връзки и финансови затруднения. Сега са готови да се отправят на едно изпълнено с изненади пътуване, което ще разкрие множество несподелени тайни помежду им.

Режисьор: Хънимуун Алджабри

Сценарист: Хънимуун Алджабри

Участват: Сандра Питър Тему, Реджина Кихуеле, Джаклин Матеру, Джасмин Бекема

Комедия/Драма

115 минути

Танзания

 

 

 

 

22.01. (събота)

14:00ч. Чай Масала | Индия | МЕНАР Филм Фест Стара Загора

 

Те са петима индийци от различни касти, живеят в различни градове на страната, имат различни съдби, но ги обединява едно: всичките приготвят най-популярната напитка в Индия – чай масала.   Дали е на улицата, в някоя скъпа чайна или на снимачната площадка, масала на е просто смес от подправки, а традиция и култура, истинският вкус на живота: от много сладък до горчив и лют.

Режисьор: Марко Хюлсер

Документален

80 минути

Германия/Индия

2017

 

16:00ч. Зере | Казахстан | МЕНАР Филм Фест Стара Загора

 

Сара се грижи сама за двете си деца след смъртта на съпруга й. Майката е уверена, че тя трябва да реши съдбата на своите деца. 15-годишната Зере обаче има съвсем различни виждания за живота си от тези на майка й. Красавицата ще остави любовта да реши как да се развие животът й.

Трогателна история, в която духът на Чехов и Островски е преплетен с казахските традиции на фона на красиви морски пейзажи.

Режисьор: Даурен Камшибаев

Сценарист: Даурен Камшибаев

Участват: Берик Айтжанов, Олга Ландина, Адина Бажан, Елжас Рахим

Драма

113 минути

Казахстан 2021

  

25.01. (вторник) 18:30ч.

Костенурката и охлювът | Иран | МЕНАР Филм Фест Стара Загора

 

Майката на 10-годишния Педрам не спира да контролира сина си. Момчето си мечтае да бъде независимо и често прави точно обратното на това, което иска майка му. Един ден Педрам среща непознат мъж, в чието лице вижда своя спасител. Ще промени ли тази среща светогледа на момчето и как ще му се отрази новото приятелство.

Една от най-големите звезди на иранското кино Али Мозафа („Джахан танцува със света“) дели екран с дебютанта Арборз Карубе в тази смешно-тъжна история за сблъсък на поколенията.

Режисьор: Мохсен Резаие

Сценарист: Мохсен Резаие

Участват: Али Мозафа, Сам Нури, Лейла Заре, Мехран Наел

Драма

100 минути

Иран

2021

 

27.01. (четвъртък) 18:30ч.

Окото на Истанбул | Турция | МЕНАР Филм фест Стара Загора

 

Той се ражда пет години след създаването на Република Турция. Посветил е живота си на това да запечатва на хартия душата на града. Снима в черно и бяло вече цели шест десетилетия и архивът му е с над 1 милион фотографии. Не се смята за фотограф, а за историк, който разказва събития и човешки животи. Произходът му е арменски, но е гордост за цяла Турция, защото е живата история и легенда във фотографията. Той е Ара Гюлер, но всички го познават като „Окото на Истанбул“.

Режисьор: Бинур Караевли, Фатих Каймак

Документален

61 минути

Турция

2016

 

29.01. (събота)

14:00ч. Танцът на Али и Зин | Турция | МЕНАР Филм Фест Стара Загора

 

Старата Зин не може да прежали сина си, когото наскоро са убили. Военните са й казали да му устрои тихо погребение и да го изпрати, но тя смята да събере селото на хълма и да организира шумно сватбено хоро, за да му вдигне сватбата, на която Али никога няма да може да присъства.

Режисьор: Мехмет Али Конар

Сценарист: Мехмет Али Конар

Участват: Суат Уста, Коркмаз Арслан, Мариам Бубани, Диман Занди

Драма

79 минути

Турция

2021

 

16:00ч. Египет отвисоко | Франция | МЕНАР Филм Фест Стара Загора

 

От Пирамидите в Гиза – единственото от чудесата на Античния свят, оцеляло до днес, през безбройните лабиринти на Кайро – най-големия град в арабския свят до една от перлите на Средиземноморието – Александрия и най-големия музей на открито – Луксор. Ян Артюс-Бертран и Мишел Питио снимат отвисоко най-гъстонаселената страна в Африка – Египет.

Режисьори: Мишел Питио, Ян Артюс-Бертран

Документален

88 минути

Франция

2019

 

Представят филма „Гео Милев в лабиринта на времето“ в Стара Загора

Община Стара Загора, Къща музей „Гео Милев“ и Тривиум Филмс ще представят на 15 януари (събота)  от 17 часа  в залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ документален филм за гениалния поет Гео Милев.

Лентата „Гео Милев в лабиринта на времето“ е създадена през изминалата 2021 година от продуцентът и режисьор Костадин Бонев, с участието на Христо Карастоянов, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Владимир Сабоурин, Милена Ерменкова, Ованес Торосян и Станислав Кертиков.  Във филма са използвани фрагменти от романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“, а гласът на разказвача е на актрисата Койна Русева.

Входът за събитието е свободен. Присъстващите трябва да притежават валиден зелен сертификат.

Книгата „До Боянския майстор“ засища глада на душите

Гласът на българското говори чрез творбите на Ивелина Радионова, една от най-обичаните български писателки днес, по начин, по който никой съвременен писател от ХХI век не го е правил досега. Авторката утвърждава вечното и непреходното чрез ценностите на родния фолклор и традиции.

След като книгите й „Алтъна“ и „Обич“ станаха любими на много читатели, в първите дни на Новата година Ивелина Радионова представя най-силната си книга досега – „До Боянския майстор“ (издание на „Персей“). Действието й тече през вековете и показва корените на българщината и човечността.

Това е книга с душа: стаила вълнуващи истории, които разказват за страдание и обич, за фатална обреченост, за суровата природа, която може да убива, но може и като вълча глутница да пази от злото една нещастна майка… - истории за човешки съдби, които остават в сърцето и вълнуват дълго, след като си затворил последната страница. И едновременно с това те карат да се чувстваш горд, че си българин и че си част от традиция, която идва от вековете и отива към бъдещето.

Многолико е времето. Превъплъщава се в детенце с трапчинки, пълни с мед, и в старец – пророк, дошъл да изрече нещо важно, преди глутницата на снежинките да го затрупа. Понякога времето е белязало гълъб, гнездящ в руините на къща, друг път – пръстен с двуглав орел, скрил тайна. По стъпките му се рони розов цвят и мъка, която трудно се преглъща, а копринената му нишка се точи тънко до бъдещето. Заобикаля ни отвред, видимо и невидимо, и ни променя. Времето е най-изкусният зограф – като Боянския майстор, чиито фрески впечатляват с изящен рисунък, но в тях е вградена трогваща история за една невъзможна любов.

Разкривайки различни нюанси в чувствата на героите си, книгата събужда топлината и копнежа по една отминала епоха, в която дълг, чест и морал са били поставяни на пиедестал. Посланията й проникват дълбоко в съзнанието на читателите и отключват секретен код към мъдростта и познанието. Така както „в комата хляб трябва да видим и буцата пръст, и дъжда, и небето. Тогава той утолява глада.“ В книгата българският дух се възвисява и зове отново към опазване на вярата в доброто, на правдата и чистотата в човешките отношения, въздига над трудностите и засища глада на душите.

Родолюбието се усеща във всяка разказана история, с думи, които са като мляко, заквасено със звезди, песен на чанове, пъстро халище и свят хляб. Всеки, който се чувства истински българин, може да черпи сила от тях. България започва от майчината ласка, от прага на родния дом, от първия урок по история, от буквите, с които изписваме нейното име, и завършва с последния удар на сърцето.

Новата книга на Ивелина Радионова – „До Боянския майстор“, има своя собствена светлина, сияние, което излъчва и корицата, дело на Стефан Тотев. Сиянието е особено силно в трудни времена, когато мракът заплашва да превземе цялата планета, а светлото е все по-рядко срещано явление. Вероятно за това също си има причина, така както има причина за появата на всичко, което ни заобикаля – независимо дали е тревичка, цвете или дете.

Посланието на книгата е всеки да открие своята причина да е жив, която да осмисли дните му. Защото всеки идва с определена мисия, която се превръща в пътеводна светлина в живота му.  Без значение дали човек ще рисува, ще отглежда рози и копринени буби, ще прави фигурки от дърво или ще извайва злато, той свещенодейства, добрува в полза на другите. Водещо е проявлението на дарбата, вложена от Твореца във всяка душа, за да се стреми тя към едно по-високо ниво на осъзнатост и достойно съществуване. Талантът би могъл да я доближи до божественото.

„До Боянския майстор“ е път на душата към съвършенство, хармония и любов. Пътят неизменно криволичи, преминава през бедност, тегоби, болести, низки страсти. Неизменно на този път се сблъскват доброто и злото, за да премерят сили. Кое е по-силно и кое ще победи? Това решава душата, всяка за себе си.

Тази книга е отворена вратичка към един по-хубав, мечтан свят. Навярно някой ще си каже: „Това си е чиста утопия!“. Авторката е готова да спори и да го опровергае, че такъв свят е напълно възможен. Свят, в който всеки да живее така, че да е полезен на себе си и на другите, свят без заблуди, без ограничения, без нараняване и подчиняване на друго човешко същество. Свят, в който прошката не е просто дума.

В този смисъл „До Боянския майстор“ е стремеж към висш идеал, недокоснат от грозното и пошлото в битието. Всеки разказ утвърждава сплотеност, вярност, силна обич, почит към знанието и традициите, отговорност към род и родина.

Книгата притежава способността да лекува души, да променя мироглед, подбуждайки порив към красота, свобода и пълна себереализация. Страниците ѝ са парченца, отчупени от онази скъпоценност, наречена „време“. И макар да е писано, че „дните на всички са преброени“, в книгата царува онова синьо безвремие, което откъсва от забързания ритъм на настоящето.

Посланието, което достига до читателя, всъщност е своеобразно порицание – на бедността, подчиняването, поробването чрез икономическа зависимост. Щом хората се раждат еднакви, би трябвало да имат равен старт. И само умните, трудолюбивите, най-упоритите трябва да са с едни гърди пред останалите. Затова в повестта „До Боянския майстор“ авторката дарява свободата на Малтица и Антип, двама от второстепенните герои, и заклеймява в разказите недостойните постъпки на Узун Чолак и на мъжа на Родопея.

„До Боянския майстор“ е 13-ата книга на Ивелина Радионова – фатална, но в най-хубавия смисъл на думата, защото в нея са белетристични творби, които ще останат за поколенията. Сега разказана в проза, историята на Боянския майстор първоначално бе претворена в стихотворение, което донесе на авторката първа награда в Националния конкурс за любовна лирика „Горчиво вино“ 2020. Поетичната творба е включена в книгата и е нейно своеобразно мото.

След Стара Загора, Стоичков ще рекламира и България

 

Христо Стоичков отново става рекламно лице на България, този път вербуван от спортния министър Христо Проданов. През 2004-а Камата бе рекламно лице на зимния ни курорт в Банско. Явно името му е привлякло много туристи и сега, този успех ще се затвърди с рекламирането на цялата страна? Всъщност, журналистите припомнят, че за тогавашната си акция, Стоичков получава луксозен мезонет в курорта.

Добре че не всички забравят момента, в който сърдитият Ицо казва, че България не му е дала нищо, след фиаското си като национален треньор. Сега явно вече му е дала или Камата просто така си живее, по Ботевски - силно люби и мрази, и говори, каквото му дойде, според настроението си. Щото е велик и точка.

Стоичков също стана и почетен гражданин на Стара Загора. Заслугата му към града се изчерпва с организирането на един бенефисен мач в града. Вярно прие наградата след година, но обеща да рекламира града по целия свят. Казват, че оттогава туристи от четирите посоки непрекъснато идват насам и ако не беше пандемията, градът щеше да бие по приходи от туризъм, не само Варна и Бургас, но и Казанлък...

От Омикрона до Флуорона

Две години изминаха от края на нормалния живот, от появата на Ковид пандемията. Неочаквано единодушни, правителствата в цял свят предприемат едни и същи действия – затваряне на цели отрасли, периодични локдауни, масова ваксинация, маски, изолация и т.н. Чудно, но България не се оказа сред страните, които най-стриктно прилагат препоръките на СЗО и на лобито на фармацевтичните компании.

За продължаващата епидемия, по света и у нас обвиняват, разбира се, гражданите. Затова че не са убедени в действието на предлаганите ваксини, изработени в много кратки срокове, без да се видят евентуалните странични ефекти, според прилаганата с години практика. Антиваксър стана модерна политическа обида, макар че неприемането на пропагандата за Ковид-ваксината да не прави човек противник на всички ваксини.

Нека обобщим това, което ни се случи в последните две години.

Отначало казваха, че щом излязат ваксините, хората ще се върнат към нормалния живот! Нищо такова не се случи. Ваксини има, но дори страни с висока степен на ваксинация, отново има локдауни, ограничения и фактическа отмяна на основни свободи. От доброволна, постепенно ваксинацията стана доброзорна, а в някои страни и задължителна.

Подобно на грипния щам, се разбра, че и Ковид вируса мутира, което е съвсем логично. Въпреки това Ковид-ваксините действали и на всички щамове, за разлика от противогрипните, които се произвеждат всяка година, но винаги са ръзлични, съгласно тези щамове, които е установено че ще преобладават през сезона. С появата на Омикрон, се оказа че ваксината не предпазва толкова, колкото я рекламираха прибързано. Ваксинираният също се оказа вирусоносител, също се разболява, а също и умира. Доказва го бумът на регистрираните заболели в страни с голям процент ваксинирани, включително с бустерна доза, че и с втори бустер дори. Бустер на бустера или и не се знае как да се нарече четвъртата подсилваща доза.

В първите две години на пандемията грипът се изгуби от вниманието на медиите и медиците. Сега се сетиха за него, като комбинацията между Ковид и Грип я нарекоха Флуорона – от Инфлуенца и Корона.  

През 20-те години на миналия век умират, по различни изчисления между 20 и 50 милиона души от грип, испанската болест както я наричат тогава. Досега от ковид са починали по малко от 6 милиона души. Трябва да се отчете, че в началото на ХХ век на земята са живели малко над милиард жители, а днес са близо осем милиарда. Така жертвите, изгубили битка с коварната болест, както ни набиват в главите всеки ден, излиза, че са много под 1 процент от населението. Какво толкова страшно има в това? И защо се налага блокирането на нормалния живот, като същевременно всички правителства харчат щедро по спешни програми за борба с Ковида. Откъде идват тези нови пари, след като икономиката отчита спад? Много ясно, помпа се инфлацията, а печелят единствено банките, които отново спасяват правителствата.

Другата легенда е, че антиваксърите заблуждавали хората, имали мощни средства за пропаганда на фалшивите си новини. Всъщност е точно обратното – почти всички медии ежедневно повтарят една и съща информация – ваксинирай се, пази се, спазвай ограниченията, броят жертвите, болните и заболелите. Тук-там се прокрадва и друго мнение, най-вече в социалните мрежи и нета, но веднага светва надписа, който те отправя към някой от ковид инфо центровете.

Всъщност, новата нормалност включва следния житейски ритъм: студените месеци сме при по-строги мерки, но те се налагат полека, заради ски сезона, в края на пролетта - разпускаме заради летния сезон, есента - затягаме положението, Нова година – малко разпускаме и пак всичко започва от начало.