За любовта, без претенции

Фейсбук като извор на вдъхновение

Жив да не бях! Не знаех, че Фейсбук може да ми бъде извор на вдъхновение…

Изпратиха ми на стената снимка на билборд в столицата, с надпис – „Къде ли е Митко?” Първо си помислих, че съм обявен за национално издирване! И въпреки, че нищо противозаконно не съм направил – уплаших се! После обаче се сетих за песента „Нашата полиция ни пази” и се успокоих. Припомних си обаче една отдавна забравена история, която стана в края на миналото хилядолетие. Бях студент, нямах мобилен телефон, интернет, че даже и квартира. Живеех при приятели, където ми попадне.

Една вечер замръкнах в едно от общежитията и ми дадоха ключ за едната от стаите. В нея живееха моя приятел Митко, Фори и Ачо. И тримата нямаше да се прибират, аз нямах никакви планове, освен хубаво да си поспя и да си почина от купони. На пръв поглед – скука, но не стана така.

Към 20 часа на вратата се почука и влезе Дани. Тя е такава хубавица, че чак очите те заболяват да я гледаш. Тя (всъщност се казваше Йорданка) много харесваше Митко, той пък неизвестно защо се дърпаше и я отбягваше. Дани ме попита:

-          Къде е Митко?

-          Не знам, отвърнах аз, но вероятно няма да се върне.

-          Ще го почакам, рече тя.

Седна на едно от леглата и мълчи. Аз се опитах да се пошегувам като в грузинския виц:

-          Девойко хубава, защо мълчите?

-          Чакам Митко, отвърна тя и пак потъна в нирвана.

-          И аз съм Митко, рекох да поддържам диалога. Тя обаче повече не ме удостои с внимание.

Съвсем се мръкна. Дани взе нощницата на Митака, отиде в банята, изми се, облече нощницата и легна в леглото му. Чака! Аз доста се колебаех, дали да не я бройна, но Митака ми е старо приятелче, още от школата в армията. Не! Не съм такъв човек и реших да си правя пас. Тъкмо и аз да си легна и на вратата пак се чука. Аз си трая, но чукането се усилва, аха да разбият вратата. Отидох, отворих и насреща Иван, пийнал и със светнали очи. Ванката пък е страшно навит на Дани. Стана тя мътна и кървава. Той ме пита с кой съм, аз му казвам няма никой. Той напира да влиза, аз го бутам назад. Без малко да се сбием, но го омайвам някак си и той си тръгва, сипейки люти закани. Влизам в стаята, а мацката си кюта и все едно нищо не е било. Ядосан се въртя дълго додето заспя, но нищо не и казвам, пак заради Митака.

Сутринта Дани стана, изми се, съблече нощницата на Митко, сгъна я и се омете. После пристигнаха Фори, Ачо, Митьо Купона и аз им разказах цялата си одисея. Тъкмо приключвам и идва моя приятел Митко. Четиримата се хилим, щото сега вече е смешно, но снощи с Иван работата вървеше към ексцесии. Фори пита Митака:

-          Че що се дърпаш бе човек, тя е готина мадама?

-          Не ми харесва характерът й – отговаря след кратък размисъл Митко.

-          Ми ти, няма да и чукаш характера бе – отсича Фори и четиримата отново избухваме в дружен смях.

Гледай ти, какви взаимоотношения – тя иска Митко, но той не, Иван я иска, но тя не, как може да разбереш любовта. Болест е това, но лек няма. Любовта се лекува с любов. Виж, аз можех да си отнеса боя - помислих си и излязох от стаята.

Митко