„Видях аз щастието беше, сто, сто и петдесет кила.
На двора весело квичеше и после скочи във калта…”
Песен на Контрол от края на миналото хилядолетие
Гошо беше хубавичко и розово прасенце, с навита като тирбушон опашчица. Родителите ми го отгледаха от едно парче месо. Гошо растеше и папкаше докато стигна авторитетните 180 килограма. По стара традиция ние с прискърбие решихме да почетем помена му преди коледните празници. Но никога до тогава фамилията не бе участвала пряко в подобна екзекуция. Трудно се отнема живот, па бил той и свински. Особено ако си отгледал свинчо от две педи живинка.
Татко договори колач и хора, които да участват в ритуала „свинска смърт”, неразривно свързан с родната традиция. Всичко беше уговорено уж твърдо. Но аз имах опасения и те противно на очакванията ми ставаха все по-големи, с приближаването на деня на удара с меча.
Предната вечер, още в града, седнахме да се почерпим с приятели. И разговора, не щеш ли, се завъртя около коленето на прасета. Един след друг се нижеха все по-страшни истории. Как прасето избягало в един случай, при друг пък ритнало един от държачите, при трети захапало човек и все в същия дух. Страхотии! Та на мен ми стана кофти.
Когато отидох на село стана ясно, че групата по клането е много, ама много компрометирана. Колачът нямало да дойде! Тези дето ще държат пък, единия го болял кръста, другия пък на преклонна възраст и започна да се очертава отмяната на „присъдата”. Татко намери кардинално решение – ще го мушнеш ти – така ми каза. Добре, ама как да го мушна, къде и колко силно да натисна? Гошо си е жива твар, душичка. Никога не бях отнемал живот, освен на някои досадни насекоми. Засилващите притеснения прерастваха в паника. С големи букви – ПАНИКА!
Вечерта имах видение, по-точно видение по телевизията. Даваха филмът Шокър, с краткото но запомнящо се участие на Алис Купър, на който съм голям фен. В началото главния злодей го изпържиха на електрическия стол, но той пак оживя. Но не това е важното! Важното бе, че вече имах идея как да свършим с Гошо. Баща ми не можеше да участва, мил му беше неговия прасчо, другите също. Все пак палачът щях да бъда аз, прости ми Господи! Но със сладкия, в прекия и преносен смисъл Гошо, вече бе свършено!
Сутринта намерих по-дълги кабели, от единия им край ги омотах на предния и на задния крак на свинчо, погалих го за последно и му казах да каже последното си желание. После включих жиците в мрежата и Гошо падна пред кочината със смъртта на героите от неговия вид. Изключих контакта и спокойно го мушнах, без да са необходими хора, които да го държат. След това с винце поляхме краткия, но съдържателен живот на прасчо – както се казва в приказките – три дни яли пили и се веселили. Надявам се, да не съм го мъчил много и всичко да сме сторили по-най хуманен (ако разбира се, хуманизма може да се отнесе и към прасетата) начин, според европейските стандарти. Сбогом Гошо!
Автор: Еди, наричан накратко Ед
Няма коментари:
Публикуване на коментар