Историята на Македония винаги е била в основата на най-новата история на балканските народи. Ние си имаме наши герои, комшиите свои. Малцина са тези балканци, които могат да си позволят да пишат критично за официализираните митове по темата. У нас вече може да намерите "Мрачен Вардар" от Елена Хузури, която се е опитала да направи точно това.
Критиката с подобно заглавие „Отнесени от Вардара” има и Димостенис Куртовик. Изкушени от темата той пише и романа „Какво дирят варварите?“ . Името е препратка към гръцката шовинистична песен от началото на XX век „Какво дирят варварите в Македония?“, като под варвари се имат предвид българите.
Този път в качеството му на литературен критик Куртовик отбелязва, че когато се говори за Македония, „става дума за част от европейската история, която видяна от гръцка гледна точка, е представяна обляна в ослепителния блясък на триумфа на гръцките оръжия и националното ни право, до такава степен, че който пожелае да се взре прекалено отблизо в темата, рискува да бъде изгорен като кощунстващ от лъчите на едно мъстящо слънце“.
Затова той окачествява захващането с тази трудна тема, от страна на Хузури или друг автор опитващ перото си в нея, най-малкото като дързост, да не кажем като безумство.
Два града в Македония с мултиетническо население — Мелник и Солун — от началото на XX век са мястото, където се разгръща „балканската легенда за любовта и загубата“, както гласи подзаглавието на романа „Мрачен Вардар“.
Осезателно в него е опоетизирането на една отминала епоха, известна като „бел епок“, белязала края на цял един свят сгромолясал се в касапницата на Първата световна война. Но „Мрачен Вардар“ е не толкова исторически роман, а по-скоро „роман на паметта“, на „непроизволната“ памет, според терминологията на ценения от Албер Кан мислител Анри Бергсон.
Няма коментари:
Публикуване на коментар