Това е сборник с разкази, в които героите
се борят за любовта си или за рожбите си, стават жертва на злото или на
безмилостната съдба, израстват и отстояват себе си. Творби, които съпреживяваме
и ни карат да се гордеем с
корените си.
Има
дати в историята на България, на които най-силно се усещаме българи. Сякаш
кръвта на предците ни говори. Тогава си спомняме за Шипка, Царевец, Плиска и
Преслав, Батак, Стара Загора, Клисура, Панагюрище, Милин камък и
Калиакра. Именно заради това
в богатия на исторически дати септември излиза
тази книга, призоваваща да опазим българското на всяка цена. И нека
всеки, роден на тази земя, закърмен с българско мляко, да има
силата и гордостта да изрече: „Наричат ме България“!
Сега,
когато живеем в икономическа, духовна и демографска криза, имаме огромна нужда
от поводи за национална гордост, от завръщане към родовите си корени. Поводите
ни са записани на камък и древни свитъци, втъкани са в песни и приказки.
Превърнали са се в история.
Книга
история е и новата творба на Ивелина Радионова „Наричат ме България“. Отворите
ли я, неусетно ще се превърнете в археолог, който винаги открива нещо
безценно - без значение дали ще е красива мозайка, обеци
на знатна тракийка, царски пръстен печат, парченце от ризница, мраморна статуя
на владетел, питос, напълнен с жито, стъкленица с древно благоухание или златен
ритон. Каним ви да стъпвате по жаравата на дните заедно с авторката. И нека
всички помним, че сме част от сърцето на майчица България!
„Не
съм художник. Не ми е дадена дарбата да свещенодействам с четка и бои. Мога
само с перо и мастило да нарисувам страната на розите. Поискам ли да опиша
България, затварям очи. И я виждам мислено как приема няколко образа. Първо –
ръце, които приспиват дете. После – планини великани и езера с чистотата на
сълзи, орлово гнездо и Орфеева песен, черна забрадка, грижливо увила семена за
посев, потъмняла икона и сребърни чанове в изоставена къща, дърво, чиито корени
достигат кръвта на предците ни. Най-накрая – нестинарка. Върви по парещите
въглени, нарамила безмерна болка. Търкулва се в краката ѝ угаснала звезда и тя
усеща – навярно душата на едно от децата ѝ полита високо. Сърцето ѝ спира за
миг, тъй както цветето потръпва преди буря. И следва вик, раздиращ сърцето. А
вятърът повдига този вик над канари и урви и с ехото го връща. В стръмното на
залеза, в благото на изгрева, над сянката на вчера една жена върви. А в ръцете
ѝ е най-великият дар – буца рохка пръст, споена с вярата за утре. Мнозина ще
рисуват родината, ще я възпяват в песни и ще римуват името ѝ древно. В
дълбините на времето ще остане и моята обич към нея. Нека тази книга е поклон с
благодарност към майчица България!“ – споделя Ивелина Радионова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар