Винаги ми е харесвал футболът, макар че никога не съм играл добре тази игра. На стадиона отидох доста късно, вече бях в гимназията, тъй като никой от фамилията ми не бе фен. Така изтървах някои от най-славните събития на любимия ми и днес „Берое”, включително и легендарния мач с „Ювентус” на стадион „Локомотив”, на 24 октомври 1979 г. Точно този ден бях с татко на цирк, шапитото бе издигнато зад пощата. Преди това, спомням си, градът бе останал без автобуси. Всички шофьори сменях номерата на линиите, с табела – за стадиона. Самите те слизаха от колите си и също влизаха за да гледат мача. Според легендите, тогава, на по-малкия градски стадион се събрали над 30 000 човека, които имали куража дори да вдигнат следния транспарант – „Бог прощава, но „Берое” - не”! И това не било нахалство и самохвалство, защото нашите лъвове, водени от Чапара и Бръснаря, победиха прехвалените национали – Джентине, Бетега и други подобни звезди на скуадрата, водени не от кой да е, а от самия Джовани Трапатони, който през 1982-а изведе адзурите до световната титла.
В гимназията беройци станаха шампиони, в
паметната 1986-а. Първенството приключи по-рано, заради световното в Мексико.
Всичко се реши в последния кръг, в мача със „Славия”. Драголов вкара
единственото попадение и пловдивчани, т.е. „Ботев”, тогава „Тракия”, останаха
втори. Спомням си, че часовете бяха намалени, защото все едно, знаеха, че
всички ще бъдат на стадиона, или около него. Цялото Аязмо бе почерняло от
фенове. Тогава на мач се ходеше няколко часа преди първия съдийски сигнал.
Естествено, избягахме и от намалените часове, а на стадиона бяха и... нашите
учители.
Злите езици говореха, че титлата е случайност, свързана с тогавашното преминаване на Халеевата комета. Следващата купа щяла да е след 75 години...
Пристигнах в Търново, вече като върл беройски фен. Но „Етър” по това време беше страхотен отбор, с играчи като Цанко Цветанов, Илиян Киряков, Красимир Балъков... Болярите играеха чудесен футбол и побеждаваха наред, включително и любимият ми зелено-бял тим. Това ме дразнеше много и ме тласкаше към нередни прояви. При гостуването на беройци отидохме на мача, заедно с други южняци, като първото полувреме бяхме сравнително равностойни, което предизвика недоволството на местните запалянковци. Един от тях стана и извика силно – „Бе вий, „Чорбата” ли искате да стане шампион? Вий не сте българи бе, вие сте византийци!”. После реалното съотношение на силите си каза думата и болярите победиха...
След приключването на сезона шампионската купа бе
изложена в една витрина в старата част на Търново, всички да я видят и да и се любуват.
Това страшно ме дразнеше, че една вечер предложих на Пацата и Гошо Видев да я
откраднем.
-Слушайте, рекох – купата е на такова място, че
лесно можем да счупим витрината, да слезем надолу към Янтра, където не могат да
ни преследват с полицейски коли и ще се оттеглим, без да ни хванат. Не знам за
вас, но аз твърдо съм решил да я взема!
-Че какво ще я правим – възразиха ми.
-Има два варианта. Първият е да пием от нея, след
като вземем изпитите от лятната сесия. Вторият е да я дадем на беройци, като им
кажем – „Момчета, тази година купата е от нас, догодина от вас!”.
Моите приятели взеха да ме разубеждават. Щели да
ни хванат, да ни тикнат в затвора и т.н. Аз не се давах и контрирах с
аргументите, че това е само дребно хулиганство, но дори и да идем в затвора,
там ще четем по Тракология и ще излезем толкова подготвени, че може да станем
направо доценти. Целият диспут вървеше в една от многото търновски кръчми и в
крайна сметка, след дълги разговори, аз не бях в състояние да изпълня своя
хулигански замисъл. На другия ден купата вече бе махната от витрината и
коварния ми замисъл пропадна.
Все пак, проклятието на Халеевата комета не се оказа вярно. Зеленобелите взеха още две купи, макар и не шампионски. И макар вече да не стъпвам на стадиона, заради трагичното пропадане на родните клубове, когато беройци играят, винаги карат сърцето ми да бие по-силно в познатия ритъм – Няма мое, няма твое – всичко е „Берое”...
ДиMитко
Няма коментари:
Публикуване на коментар