Кой създаде „Ядрения клуб”?

Почитането на паметта на жертвите от ядрените бомбардировки, по традиция, в Япония протича без да се споменава, кой ги е пускал! То и в Европа има доста хора, които мислят че са руснаците, особено при днешната ситуация в световната политика. В ядрният „боен клуб” влизат следните страни САЩ, СССР-Русия, Великобритания, Франция, Китай, Индия, Пакистан, Северна Корея и Израел. Последните не признават, но и не отричат че са ядрена сила, особено след разкритията на Мордекай Вaнуну за израелската ядрена програма. Две страни – ЮАР и Аржентина са се отказали от военните си ядрени програми, а три – Германия, Канада и Япония имат технология да произведат атомни бомби, но не го правят. Всички участници в Клуба, са се включили в него, благодарение на собствените си научни постижения, но и благодарение на шпионажа, или на неоценимата помощ на „приятели и партньори”. И досега обаче има съмнения, за това кой е първият основател на ядрения клуб... И тези съмниния изглеждат доста логични!

Несъответствия и хода на ядрените програми на нацистка Германия и на САЩ са предмет на анализ в книгата на Ханс Улрих фон Кранц „Тайното оръжие на Третия райх“, изд. „Паритет“, София, 2014. При написването ѝ са използвани архивът на неговия баща, офицер от СС и сътрудник в института „Аненербе“ (“Наследство на предците“), архивни документи и спомени на наследници на експерти от същия институт, резултати от собствени разследвания и публикации на специалисти.

В нея са приведени множество косвени доказателства за това кой всъщност е създал ядрените бомби, унищожили двата японски града. Най-интересните данни за ядрените програми на двете страни, цитирани в книгата на Ханс фон Кранц, в книгата на Райнер Карлш "Бомбата на Хитлер. Тайната история на германските опити с ядрени оръжия", изд. DVA, Берлин, 2005 г. и в други публикации, са в основата на настоящата статия.

Преди и по време на Втората световна война в нацистка Германия са осъществени впечатляващи научно-технически постижения. Достатъчно е да се посочи, че със собствени сили там създадоха реактивната авиация и всички известни днес класове ракетно оръжие, без хиперзвуковото. Научната политика на САЩ е коренно различна от германската. Техните успехи са плод на използване на чужди постижения, на привличане на учени и инженери от цялата планета. Само един пример. В края на XIX в. САЩ отказват да признаят британските патенти, използват ги незаконно и създават сериозен промишлен потенциал. Тази политика е характерна и за ядрената им програма „Инженерен окръг Манхатън“, известна като проект „Манхатън“.

През 1938 г. германският професор Ото Хан в статия за „Теоретична физика“ твърди, че САЩ твърде много изостават в ядрените изследвания. В това отношение Великобритания е далеч напред, но тя е обезпокоена от ядрените изследвания в Германия и от крайната им цел – създаване на ядрена бомба. Тогавашният премиер Уинстън Чърчил се обръща към президента Франклин Рузвелт с предложение САЩ да се възползват от английските постижения и заедно да изпреварят Германия.

Президентът Рузвелт подписва указ за работа по ядрената бомба на 9 октомври 1941 г.

Създават се граждански комисии, които ръководят изследванията, но само след половин година става ясно, че с тях проектът ще бъде провален. Затова комисиите са разпуснати и е създаден единен ръководен орган, за чийто ръководител на 12 август 1942 г. е назначен полковник, по-късно генерал, Лесли Гроувс, а научен ръководител става професор Робърт Опенхаймер. Отначало той набира физици от Колумбийския университет, разположен в окръга Манхатън – оттук идва и явното име на програмата. Привличат се и учени от различни страни. Към края на 1944 г. по проекта вече работят 130 хил. души. От писмо на участник в проекта Ханс фон Кранц прави извода, че до края на 1943 г. той не се осъществява както е планирано. На 4 февруари 1944 г. участникът в проекта пише до свой колега: „Проектът не върви… никой не вярва в успеха. Ако не са огромните заплати, много от нас отдавна да са се заели с нещо по-полезно“. Писмото му е открито от Ханс фон Кранц след войната.

През 1944 г. САЩ получават информация, че германският проект се развива успешно. Това налага организиране на група за събиране на информация за германските ядрени изследвания, получила наименование “Алсос”. Половината от състава ѝ са професионални разузнавачи, а другата половина физици, работещи по проекта „Манхатън“. Отначало групата е в Италия, но там не намира нищо за интересуващите я изследвания. Вторият етап от дейността ѝ започва в края на август 1944 г. в освободения вече Париж. Групата развръща активна и целенасочена дейност и за няколко месеца е намерена ценна информация и материали. Открити са и изнесени в САЩ 1100 т уранова руда, готови изделия, лабораторно и промишлено оборудване, включително и от огромния машиностроителен комбинат „Шкода“, чието производство се ръководи от директора на строго засекретения „Зандерщаб“. С желанието да се изнесе създаденото в „Шкода“ се обяснява рейда на 16-та американска бронетанкова дивизия, която на 6 май 1945 г. тръгва с ускорен марш от Нордхаузен за Пилзен, намиращ се далеч в съветската окупационна зона. Там тя престоява шест дни и се изтегля едва след натиска на части от Съветската армия, отнасяйки със себе си демонтирано оборудване, материали и готови изделия.

Неочаквано в края на 1944 г. започва Арденската настъпателна операция и то тогава, когато Германия вече е загубила войната. Една от целите е да се даде време на германските физици да завършат ядрения проект. В „Алсос“ са силно разтревожени от настъплението на Вермахта. Намесва се и английският премиер – на 6 януари 1945 г. той пише тревожно писмо до Сталин с молба Съветската армия да започне по-рано планираното настъпление на Източния фронт. По това време настъплението на германските войски се забавя, но съветската помощ е необходима, за да принуди Хитлер да изтегли войски от западния фронт и с това да облекчи настъплението на съюзниците, а също и работата на „Алсос“. Което и става. През март-май 1945 г. вече са намерени и задържани едни от най-добрите германски учени (операция „Кламер“), сред които са Вернер Хайзенберг и Ото Хан. „Алсос“ вече е научила най-важното за германската ядрена програма и е взела всичко, което е намерила. В края на май дейността й е прекратена и учените срочно заминават за САЩ. Само след месец и половина,

на 16 юли 1945 г., САЩ извършват операция „Тринити“ (“Тройката“). Целта е изпитание на плутониев ядрен заряд с мощност 20 кт, в който се използва плутоний-239 с маса 6.2 кг.

Строителството на първия промишлен ядрен реактор за производство на плутоний-239 в САЩ е завършен през септември 1944 г. Не е ясен неговия капацитет, но като информация може да се посочи, че днешният реактор в Оук-Ридж, щата Тенеси, произвежда годишно 1,5-2 кг плутоний-239. Съмнително е, че за времето от септември 1944 до юли 1945 г. е възможно да се произведе необходимото количество плутоний-239 за „Тринити“ и за взривената на 9 август над Нагазаки плутониева ядрена бомба „Дебелак“. Именно това е една от причините учените да не вярват в американския произход на плутониевите заряди за „Тринити“ и „Дебелака“.

На 6 август над Хирошима е взривена урановата ядрена бомба „Малчуган“, без преди това да се извърши изпитание на опитен уранов ядрен заряд. Няма друг такъв случай в историята на ядреното оръжие. Това показва, че в САЩ и без изпитание са били уверени в неговата надеждност. Именно тази увереност без опитен взрив позволява на специалистите да направят извода, че „Малчуганът“ не е дело на американските физици.

На 9 август 1945 г. над Нагазаки е взривена плутониевата ядрена бомба „Дебелак“.

Излиза, че след „Тринити“, за 24 дни, САЩ я произвеждат, транспортират я до авиобаза “Норд Филд” на остров Тиниан, част от Марианските острови в Тихия океан, подготвят „Дебелака“ за бойно използване, установяват го на бомбардировача и го взривяват над Нагазаки. Или, което е по-вероятно, бомбата е готова още преди „Тринити“, а за 24 дни се извършва само необходимата военно-техническа подготовка. Следователно изпитанието на „Тринити“ не може да се приеме като подготовка за създаване на „Дебелака“. Посочените факти предизвикват основателно подозрение, че ядреното устройство на „Тринити“ не е опитно, а е реална ядрена бомба. Тя е взривена, първо, за да се покаже, че е успешно опитно устройство, т.е. че може да започне производството на „Дебелака“, и, второ, да се уверят, че останалите две ядрени бомби („Дебелака“ и „Малчугана“) също са готови за бойно използване. Нима не е символично наименованието „Тройката“!

Възникват два въпроса. Ако трите бомби са разработени от САЩ, то защо веднага не е организирано серийното им производство? Защо година след взривяването им САЩ отново започват провеждане на ядрени опити? Трите успешни ядрени взрива ясно показват, че технологията за създаването им е отработена, успешно е изпитана и може да започне производството им. Но то не започва.

Следващи опитни ядрени взривове САЩ извършват едва през 1946 г., а производство на ядрени боеприпаси започва през 1947 г. 

Едно от доказателствата, че това е така, е докладът на агент Феликс от съветското разузнаване до Сталин, предоставен по разбираема причина на Ханс фон Кранц по негова молба. В  него се казва, че „през 1946 г. в района на Ел Пасо, щата Тексас, са извършени 4 опитни ядрени взрива, аналогични на използваните в Япония. Независимо, че три от тях са несполучливи, серийно производство на ядрени боеприпаси се организира през следващата година“.

Възниква въпросът защо „опитният“ ядрен заряд на „Тринити“ и ядрените бомби за Хирошима и Нагазаки действат безотказно, а три от четирите опитни заряда, използвани през 1946 г., не се взривяват? При това са аналогични на взривените през 1945 г. Логично е да се получи отказ в опитния образец, т.е. в „Тринити“, той да се доработи и произведеното след това изделие да функционира безотказно. Но в САЩ това не е така и именно тази нелогичност поражда съмнение, че първите три ядрени бомби са дело на САЩ. Всичко посочено дотук не означава, че САЩ не са били в състояние успешно да завършат своя проект. Напротив, можели са, но след няколко години. Взетото от Германия спестява това време и позволява по-бързо да се създаде ядрен арсенал, станал по-късно важен аргумент в започналата вече Студена война.