Авторът на „По дирята на змийската кожа“, сравняват с Иво Андрич

„По дирята на змийската кожа“ от Йосип Млакич (изд. „Персей“, превод Таня Попова) е история за сняг, който не покрива всичко, за престъпление и възмездие, което често идва твърде късно, за кръгове, в които се въртят човешките животи, за Босна, където злото е заровено плитко и се помни дълго и упорито, за историята, която не се променя от векове…

По време на турското владичество босненският монах Иво Лашванин провежда разследване на няколко брутални убийства, извършени заради отмъщение, насред религиозния конфликт между християни и мюсюлмани в свят, в който собствената печалба се измерва с чуждата загуба, а мярката за човешкото щастие често е чуждото нещастие.

Снегът е там, за да покрие кървавите следи от престъпленията и нещастията, които хората си причиняват един на друг, и да замрази съдбите в състояние на скръб, трагедия и безнадеждност.

Йосип Млакич е необичайно явление в съвременната литература. Критиката често го сравнява с нобеловия лауреат Иво Андрич и намира множество причини за подобна оценка.

В „По дирята на змийската кожа“, както и в предишните му романи, темата за Босна остава доминираща, но представена в друга светлина като „злощастна страна, където маниите са тежки и тъмни, продължават твърде дълго и по правило се разрешават с кръв или се отнасят в гроба.“

Този път Млакич се връща в далечното минало като разказва история, която има характеристиките на криминален роман. Главният герой е монахът от Фойница Иво Лашванин, чийто живот и дейност са белязани от две смърти – на монаха Петър, добрият дух, който е бдял над него, и тази на Катарина, жената, която е обичал. Необходимостта да остави следа от съществуването си е причината за написването на тази история, така че „писането не е нищо друго освен следа на див звяр в снега или змийска кожа, нещо, с което маркираме собствения си път и незначителност, начин да оставим следа на земята, или пък (а тази мисъл ми е най-тежка) просто заместител на потомството, от което ние, братята, сме лишени“.

Една конкретна смърт подтиква отец Лашванин към разследване, което е изпълнено с множество истории, легенди, исторически разкази, войни и глад, чума и глад, християни и турци, които търпеливо следват съдбата си по пътищата на Босна. В стил „Андрич“ авторът стъпка по стъпка ни води по дирите на убийците, отмъщаващи си един на друг, за да разплете една дълбока интрига, с корени в далечното минало, развила се във войни и лични вражди и приключила с жестоко и почти неразгадаемо убийство.

Древните времена със своите предизвикателства, оживяват в историите на героите и се сливат със съвремието. Преплитането на минало и настояще, общо и индивидуално, зло и добро, любов и омраза са в основата на този увлекателен роман. Това е учебник за живота за неизбежността на съдбата и Божията воля. Онзи, който е бил добър, не винаги получава добро и обратното. Те остават като диря, като стъпки в снега, за да ги четат и следват онези, които ги разбират, „защото снегът е книга, на която записваме пътищата си. И тези мои записки водят до същото. Не правя нищо друго, освен да записвам собствените си знаци върху хартията с мастило, което утре може да избледнее и да изчезне. Но ето, не можем да вървим срещу себе си, защото е човешко да оставяме следи подире си“.

Романът е спечелил наградите „Иван Горан Ковачич“ и „Кочичево перо“.

Йосип Млакич е известен като автор, който е почти обсесивно свързан с войната в Босна, която той - или нейните последици, или причини - е проблематизирал в книгите си, редовно отправя силни етични послания за абсурда и безсмислието на войната и пагубността на междуетническата нетърпимост и агресията, за повтарянето на злото в Босна.