Хубав бе
студентския живот през славните 90 години на миналото хилядолетие. Хубав, без
компютри и мобилни телефони, но пък понякога има и сесии. Това е този период, в
който на студенцията и се прави всичко друго, но не и това, което и е пряко
задължение, т.е. да се подготвя за изпитите. Обаче се налага…четене.
Втори курс се
зазимих здраво. Бях съквартирант със Спейсън в култовата квартира на „Калоян”
10, където навъртяхме голяма сметка за ток, ама и зимата си я биваше. Изключиха
ни от енергото и обитаването на старата къща, поне в нашата стая, стана
невъзможно. Спейсън си вдигна чуковете и отиде при сестричките. Аз, поради
липса на такава алтернатива грабнах дюшека и право при Пацата и Гошо, които
живееха съвсем на близо. Те нали са приятели ме посрещнаха радушно, че даже се
сменяхме, кой да спи на дюшека, направо на пода. Аз се гевезях малко, когато
идваше моя ред, но си струваше. Пацата си е чиста история, като мен, но Гошо е
И и Г, нещо като ВиК, т.е. овладяваше едновременно и историческите и
географските науки. По принцип по се сесийно време ходехме при комунистките и
се отдавахме на групово…четене. На мен не ми позволяваха да чета, щото съм
нямал ясна дикция. Срещу това нямах нищо против, щото по-бързо чета, отколкото
говоря. Пък и съм паметлив, бързо помня! А другите четяха много хубаво. Валя
например, толкова бързо четеше на глас, че чак едвам си вземаше въздух. Направо
се притеснявах, че може да се задуши. Този пък обаче решиха всеки да си чете и
учи сам.
В последната
вечер преди Денят на удара с меча (т.е. изпита по Средновековна обща) Гошо вече
беше минал изпита, а ние с Пацо попрехвърляхме материала. Аз се опитвах да го
кандърдисам да полеем петицата на Гошо, а той категорично отказваше.
Пацата четеше и
после гледаше към тавана, все едно там е написано нещо и преговаряше. Предните
вечери Гошо, който имаше същите исторически изпити като нас, четеше легнал,
предимно вечер, под една настолна лампа и често го виждахме заспал над
Историята на Средновековието. Аз…предимно пречех. Бях си взел „на заем” пет
разноцветни зара от Марчето (за игра на Генерал и Барбут) и гадаех кой, колко
ще получи на изпита. Също така, ги отклонявах от правия път, щото подготовката
не става само с четене, трябва и да има време за приятно прекарване.
-Помниш ли как
беше първия ти сериозен изпит? – попита ме Пацата.
-Мога ли да го
забравя, нали ми писаха двойка. Ама не че не знаех, ами първо се заядох с изпитващия, пък после подсказвах на Татяна,
затова може да се каже, че ме скъсаха заради много знания. А не че съм мълчал
като комунист на разпит – поясних нещата.
-Ами помниш ли,
че в кривата къща непрекъснато играеше табла, с което безкрайно учуди хазяинът
ни. Той, тогава нали ти предсказа оценката – репликира ме приятелят ми.
-Случва се и да
получиш двойка, то какъв студент си, ако не си късан. Но сега няма да се
повтори, ако искаш ще ти направя едно прорицание със зарове – предложих аз
услугите си.
-А помниш ли
Ванко Феята от курса на Георги? Колкото пъти го срещаме по кръчмите, толкова
пъти ни казваше, че е стигнал до Кръстоносните походи. И накрая, Феята бе
оценен с двойка, явно не са се паднали кръстоносци – рече Пацата като махаше с
ръцете за по-голяма убедителност.
-Ванко, си е
Ванко! Сега ще ти хвърля едни зарове. Пък аз знам не само походите, но и Англия,
Франция, Папството, че и малко Германия отгоре, отгоре – бе подготвен съм. Дето
вика Наско (той беше наш гуру, два курса напред) – по Средновековна обща ли
имаме изпит? Няма проблеми, с шест ще го взема!
-Абсурд,
деграденце! Утре ще ти се случи това, ще има възмездие за мързела ти! –
категоричен бе Пацо.
-Не само
хвърлянето на заровете е важно, важно е тълкованието, а аз имам такива
способности – да тълкувам, рекох аз и бавно хвърлих петте зара. Паднаха се
различни числа:
-Ето виж,
заровете не лъжат! Цифрите са различни, но ти пък си чел много, значи – петица!
Пък сега на мен, гледай! Излязоха пет шестички, значи съм отличник – не
мирясвах аз, ама и заровете наистина се спряха на най-високата възможна
комбинация.
-Абсурд! – рече
Пацата и се приготви за спане…
На другата
сутрин никой не бе в състояние да ме накара да стана и да тръгна в ранни зори
за изпита. Поспах, обръснах се, закусих и към 10 часа вече бях на Стамболовия
мост, където срещнах Пацо.
-Как е хавата,
какво ти се падна?
-Контрареформация,
какво ли не говорих на Богданов (титуляра по Средновековна обща) – йезуити,
Плакати срещу еретиците, Огнена палата, Инквизиция…Пък той – имаш пропуски
колега и ми писа…пет! – ядоса се той.
-Ами имаш
пропуски, нали чу – дразнех го аз.
-Хайде аз
отивам за моята шестичка – махнах с ръка.
-Иди, иди, че
да те видя с какво ще се върнеш в книжката – иронизира ме приятелят ми.
Пред изпитната
стая стояха колеги и си чакаха реда. Аз им разправих цялата история, но никой
не пожела да му гадая със заровете, които, разбира се, носех със себе си. Само
Поля, на която й се паднаха доста двойки. Тя излезе и започна да реди „люти
клетви за берекет” по мой адрес, демек, псуваше ме. Ама аз нямах никаква вина,
нали Поля беше научила само два-три въпроса, от конспект, който съдържаше
десетки въпроси.
Вътре без малко
да ме застигнат пацовите пожелания, защото пак се опитвах да подсказвам на
Деси, ама ме хванаха и сериозно ме предупредиха да се въздържам от подсказки,
щото ще изхвърча със служебна двойка. При жребият, ми се паднаха два въпроса за
Англия (Съдбата обича смелите) и тълкования на Салическата правда. Богданов ми
каза: „Колега, отдавна не съм имал удоволствието да изпитвам толкова подготвен
студент!”. Аз, естествено отговорих, че удоволствието е изцяло мое.
В квартирата
Пацата не вярваше на очите си, до обед дрънка как няма справедливост на този
свят, но на човек, особено ако е студент му трябва на-много късмет. Следобедът
му мина и отидохме да полеем изпита. Празненството продължи до сутринта…Ех,
славно се живей на този свят, и няма след смъртта ни рай, ни ад!
Лукавиян
Няма коментари:
Публикуване на коментар