По едно и също време холивудски режисьор и италианска писателка
независимо един от друг пристъпят към нов, съвременен прочит на Омировата
„Одисея“. Режисьорът е Кристофър Нолан, а писателката - Марилу Олива, чийто
роман „Одисея, разказана от Пенелопа, Цирцея, Калипсо и другите жени от
Омировия епос“ е вече преведен на български (издание на „Книги за всички“).
В новата продукция на Кристофър Нолан актуалната политкоректност
остро се сблъсква с традицията, като основната цел е да се насочи вниманието
към „различната“ гледна точка – чернокожа Елена (при условие че в Омировия
оригинал изрично е описана като „белоръка“), участието на транс
актьор – Елиът Пейдж, който е в ролята на Синон (образ, който не присъства в
оригиналната „Одисея“, а в „Енеида“ на Вергилий, т.е. персонаж от
по-късната римска литература), както и рапъра Травис Скот (чийто
герой няма име, а е представен като мистериозен персонаж,
който само произнася няколко пророчески думи).
Проблемът тук не е, че в продукцията на Кристофър Нолан я има
„различната“ гледна точка. Проблемът е, че тя се оказва твърде залитнала в
контекста на либералната политика, при което в съдържанието се наблюдават груби
разминавания с оригинала на Омир, по който филмът претендира, че е направен.
Част от американските критици, например, отбелязват, че
екранизацията изнася на преден план съвременни представи за разнообразие, като
почти напълно загърбва историческата и митологичната автентичност на историята.
Като пример посочват именно кастинга за ролята на Елена. Също така отбелязват,
че езикът на героите е твърде съвременен и нарушава усещането за античен свят.
Реквизитът и костюмите също не са подминати от критиците, като основните
твърдения за тях са, че смесват различни исторически епохи в обща визуална
стилистика.
Интересно е,
че най-много и най-остри реакции от страна на критици идват от САЩ. На второ
място от Гърция (в две основни посоки – кастингът на Елена и липсата на гръцки
актьори в продукцията), а на трето от Испания (където спорът не е за кастинга, а за снимките в Западна
Сахара, която се посочва като спорна територия).
Сред
критиците на продукцията се нарежда и Илон Мъск, който отново отбелязва
стремежа от страна на режисьора по-скоро към политкоректност, отколкото към
вярност на Омировия оригинал.
Защо по-горе споменахме, че проблемът не е в „различната“ гледна
точка, а в крайното ѝ политизиране?
Писателката Марилу Олива също създава романа си „Одисея,
разказана от Пенелопа, Цирцея, Калипсо и другите жени от Омировия епос“,
вдъхновена от Омировото произведение. И също така го разглежда от различна
гледна точка, само че тя е през гласовете на жените, които Одисей среща в хода
на своето пътуване.
Романът отново представлява пренаписване, но то е вярно на
оригиналния текст, при което нищо съществено не е пропуснато от Омировия епос.
Автентичността на архаичното слово се запазва чрез ритмизиране на
повествованието, различни разказвателни техники – всичко това с единствената
цел да се насладим на великата красота на класическия текст.
Ако хитростта на царя на Итака е само един от аспектите на
неговата многоликост, то героините представят почти всички вариации на жената:
фриволната съблазнителка (Калипсо), мъдрата покровителка, който използва разума
си (Атина), мечтателката (Навзикая), феминистката, която се опитва да се самоутвърди
в патриархата (Цирцея), инстинктивната жена (сирената), умната спътница, която
пази семейството (Пенелопа).
В книгата на Марилу Олива именно жените възпяват перипетиите на
странстващия герой, всяка от тях е героиня в етап от голямото му приключение,
преобръщайки традиционната перспектива за мъжкото начало. Контрапункт на
техните гласове е този на Атина, богинята, която напътства и Одисей, и сина му
Телемах с гласа на великата жена, която стои зад всеки велик мъж.
Така един модерен роман може да бъде по-верен на класическия
първообраз, отколкото един холивудски филм, направен с многомилионен бюджет и
целещ се във върха на боксофиса.
Линкове към книгата:
Няма коментари:
Публикуване на коментар