9.08.2019 г.

Синьо

Синьо, всичко бе синьо, сякаш художник сюрреалист бе преобразил света с четката си през своя син период. Това бе цветът, който преобладаваше щом отвори очи и бе трудно да разбере къде се намира. Въпроси от рода на кой съм, къде съм, накъде отивам и други подобни не изникваха в съзнанието му. СТРАХ нямаше! Дълъг ли бе този миг или безкрайно кратък, той гледаше и просто се любуваше на несравнимата красота, на спокойствието и безкрая…
Постепенно, осъзна че се носи на гръб по вълните и вижда небето над себе си, почти безоблачно, тук-там бели петна се наместваха по синевата. Осъзна, че е облечен със спасителна жилетка, обърна се по корем, а водата го плисна в лицето. Бряг…не се виждаше в нито една от посоките, които всъщност също не му бяха ясни.  Видя слънцето вляво, но първоначално не можа да се ориентира – натам изток ли е или запад? „Ще разбера, когато видя дали ще се вдигне или ще слезе надолу към хоризонта”, каза си наум и изведнъж бе обзет от ПАНИКА…
Разбра, че е сам и че се намира в дълбоки води. Навред не се виждаше нито бряг, ни остров, кораб, лодка или дори птица в небето. Това бяха сигурни знаци, че е много, много далеч от твърда земя.
Стана му студено и реши, че трябва да се движи. Загреба с ръце, движеше краката си и се опитваше да поддържа някакъв ритъм. Само не бе сигурен че е хванал правилната посока. Възможно бе, да се отдалечава от тъй желаната твърд, да се движи точно в обратната посока. Опита се да усети дали има някакво течение, но морската шир бе спокойна и като че ли, въпреки усилията си, не се предвижваше много.
Прецени рисковете, освен студ, го заплашваше глад, изтощение и жажда. Спомни си, че морската вода е много солена и не става за пиене. Изведнъж почувства жажда, която нямаше как да утоли.
ВАЖНОТО Е ДА НЕ СЕ ПРЕДАВАМ! – помисли си и продължи да обмисля действията си. До брега можеше да доплува само ако беше Петър Стойчев или някой друг ас на плувния маратон. Гребането обаче му помагаше, за да не се отдаде на отчаянието, а освен това връхлетялата тялото му студена вълна не се усещаше толкова осезателно. Знаеше, че корабите в моретата следват определен маршрут, и в страни от морските пътища има десетки и стотици квадратни километри площ, които всъщност са водна пустиня. Шансът за попадналите в подобни зони за оцеляване е съвсем минимален. „Ако това е краят, то израза лека му пръст няма да важи за мен”, помисли си той и се засрами, че дори в толкова труден момент се държи несериозно. Не можеше да си спомни какъв е бил преди да попадне в беда, нито името, нито своите приятели и близки…Вероятно това бе последица от шока, който бе преживял при инцидента, при който бе попаднал в тази страшна ситуация.
Лични спомени нямаше, но пък се сещаше за толкова други неща, които като превъртане на бърза лента, преминаваха в мислите му. Спомни си…”Старецът и морето”. Борбата на юначния рибар с акулите и изтръпна. Не знаеше в кое море или океан се намира. А ако има акули?
Колкото и да се взираше във всички посоки, не виждаше и следа от друго живо същество. Тогава забеляза, че слънцето се спущаше към хоризонта, натам бе запад. Тази констатация не му помогна много. Брегът или друга твърд бяха все така невидими, че чак се питаше дали има нещо друго на този свят освен вода и небе, вода и небе, вода и…небе….
ВРЕМЕТО съществуваше и се усещаше, но не като минута и час, а само като ден и нощ. Залезът наближаваше. Понякога той се отпускаше на вълните, друг път гребеше, опитвайки се да поддържа определена посока, която според разположението на слънцето бе юг. На няколко пъти получи крампи, схващаше се ту кракът му, ту тялото в раменната част. Това че ще настъпи мрак допълнително го тревожеше. Като светкавица през главата му премина мисълта да махне спасителната жилетка и да спре да се съпротивлява на съдбата, но бързо преодоля това. „От мен не става Мартин Итън”  - спомни си още един литературен герой, като се зачуди, защо в такава ситуация си мисли за литература. Да не би да е библиотекар или пък чете много? Помъчи се да върне спомените си, но не успя…
ИЗВЕДНЪЖ му се тори, че в близост до него водата се раздвижи и някакво тяло преминава недалеч отдясно. Опита се да се отдалечи от него, но неосъзнато до сега течение не му даваше възможност да се придвижи в желаната посока. „Господи, защо аз” – помисли си и отново загреба в обратна посока. Нещото обаче продължаваше да се движи, ако въобще можеше да вярва на възприятията си, на една и съща дистанция. Колко продължи успоредното им плуване бе трудно да прецени, но в един момент то изчезна в дълбините. „Ако се измъкна от тази беда, повече няма да доближа „голяма вода”, зарече се той. „Макар че, какво ми е виновно морето?”. Тъмната вода събуди нови страхове, отделно стана по-студена, а излезе и вятър. В далечината проблесна светлина, може би, това му се стори. Не оставаха обаче сили за да гребе към нея. Тя се движеше, а той разбра, че пътищата им няма шанс да се пресекат. Извика за помощ на различни езици ,за които се сети, но явно нещото, което бе източник на светлината бе далече и не го чуха. Корабът-мечта, призракът или миражът не промени посоката на движението си и след време изчезна. През главата му мина: „И стих от Данте се дочува – „Надежда всяка оставете!”.
В небето грееха звезди, но тази красота не радваше. Крампите отново го мъчиха, жаждата също, а изтощеното тяло вече изпадна в някакъв транс или унес, какъвто обикновено преживяват маратонците…ТОВА Е КРАЯ!
Вече дори му се прииска да стане храна на рибите, но тук, в открито море, дори тях ги нямаше, дори и като мираж вече не усещаше движение, както преди време, освен това на вълните. А на небето звездите също се движеха и бяха големи, много големи. Това продължи докато слънцето отново се появи на хоризонта. Вече нищо нямаше значение, нищо…нищо…
Дълго време съзнанието му се люшкаше между надеждата и крайното отчаяние. Вече не се опитваше да върне спомените си, има ли значение какъв е бил – стар, млад, беден, богат, когато вече нищо, нищо, нищо няма вече значение…

Внезапно дойде просветление, чудо на живота, жаждата за него или пък нещо друго, но той почувства нов прилив на сили, вече не искаше да се бори, искаше само едно…Да махне спасителната жилетка и да потъне в бездната. Но точно тогава съзря в далечината нещо – кораб или лодка. Съдът се движеше право към него. Не беше сигурен, дали това не беше мираж, но постепенно спасението добиваше все по-обемен и реален образ. Това бе малък кораб, рибарски, туристически или изследователски, нямаше значение какъв точно бе, но бордът му бе нисък и имаше реална възможност да го видят. Чудеса няма, но…понякога се случват. Опита се да извика, но дори той не чу своя зов, толкова бе слаб. Корабът се приближаваше все по-близо и вече се чуваше мотора. За кратко, като че ли загуби съзнание и после…усети как две здрави ръце го издърпаха от водата. Махнаха жилетката, завиха го, дадоха му вода, той пи и повърна част от нея. Спасителите му говореха нещо, но той не ги разбираше. Трепереше, а сълзите сами се стичаха от очите му. Беше щастлив, защото беше късметлия, най-големия на земята и по моретата. Упрекна се, че се е заричал повече да не приближава морето, ето го вече спокойно и ласкаво, а корабът уверено пореше вълните. Отведоха го в една от каютите и преди да затвори очи си каза „Благодаря ти Господи и на теб Царю Нептуне, докато съм жив няма да забравя преживяното сред вълните. Самота и свобода, сам в безкрая, малцина са тези, които са видели и изживели това чувство, и са имали шанс да го споделят по-късно с други ...” Заспа почти веднага. Сънуваше плаж, спокойно море и щастливата глъч на летовниците. Това море, което милиони хора пазеха в сърцата си, и което е толкова желано и жадувано.  Как да не го обичаш?
Лукавиян

Няма коментари:

Публикуване на коментар