Любов към Народната армия

"Народът обича своята армия, но и армията го обича..."

През 1990-та един от обектите на несъществуващото днес поделение 32 760, противно на традицията, се намираше в китното първомайско селце - Дълбок извор, а не в дън гори Тилилейски, където бяха повечето локации на този вид войски. В него трийсетина войника изграждаха сграда, за нуждите на Българската народна армия.

В селото гостуваха много девойки от Пловдив, дошли при бабите си през ваканцията, които предизвикваха неприкрития интерес от страна на бойците. Младостта си иска своето, а и някои от момите, не оставаха равнодушни към мераците на войниците...

Вечерта, преди началото на работната седмица, на обекта се върнаха неколцина отпускари. Всеки от тях разказваше, действителни или измислени истории, които е преживял при пребиваването си в цивилизацията. Някои случки, макар и истински, изглеждаха напълно измислени, други пък, макар и съчинени, звучаха доста по достоверно. Най-важната част от разказите на новодошлите, обичайно, се въртяха около тънката част, т.е. описваха действителни или измислени случки с жени. В столовата беше шумно и весело. Другата задължителна част от разказите бяха пиянски истории, които почти без изключения си бяха чиста истина. Тези, които не бяха излизали в отпуска, а те бяха мнозинството, слушаха и коментираха.

Този път най-впечатлени бяха от историята на Ваклото, простоватичък, но добър и изпълнителен момък, който чистосърдечно сподели, че три дни през отпуската е пасъл овцете, от което бе много доволен. Всички се забавляваха чудесно с неговия разказ, живописно описан с обичайните подвиквания към безсловесните овчици – ой вакло и ой бечи.

-Това не е човешко, а Ваклото е идиот, рече Течо, един от шофьорите. Поне да беше излъгал нещо, а той – щастието е, аз и стадото в полето.

-Защо да лъже? – рече Пе, друг от авто-групата.

-Щото такава дивотия като неговата няма никъде. До казармата не вярвах, че има такива идиоти в милата ни родина, размишляваше Течо.

-Зара, кажи някоя твоя стара история, ама любовна – обърна се той към един от наборите, който наричаха според родното му място, т.е. щото бе заралия.

-Най-истинската любов е към Народната армия, ухили се Зарата.

-Стига си дрънкал глупости като на политпросвета, контрира го Течо.

-Не, щом искаш да слушаш, мълчи и толкоз. Това се случи в школата в Русе, още когато бях новобранец. Основно ученията ги правихме в близките села Мечка, Ветово, Две могили и Щръклево.

Всяка седмица едно от занятията се провеждаше край някое от споменатите села. Веднъж, когато бях караул, вдигнаха цялата школа, заедно със съседната, за водачи на БТР-и, и всички, без наряда, заминаха за Ветово. Силен дъжд бе наводнил селото и напълнил с кал мазетата и част от долните етажи на много от къщите. Школниците за десетина часа изчистиха всичко. На другата седмица играхме бойни действия в отбрана, именно край Ветово. Хората ни посрещнаха като роднини и си казваха един на друг – ето, дойдоха нашите момчета. Никога не съм се чувствал по-горд от тази всеобща любов, ако и да не бях по време на помощната акция.

-Не, не искам такива истории, искам за мацки, не мирясваше Течо.

-Добре де, не реви, ще ти разкажа и друга, макар и да изглежда напълно измислена, продължи Зарата.

-Когато отидов във Варна, през зимата, наборите отдавна бяха там. Вече си имаха явки и конаци, познаваха и добри женици, който си пада по тази част де, дето най не мотат да се въздържат. Един  от тях, Шопа, ме закара една вечер на купон, но докато стигнем до там пийнахме, даже попрехвърлихме мярката, защото за първи път влизахме в този квартал и некоклократно се съвещавахме в случайно открити по маршрута кръчми. Когато намерихме явката, купона беще в разгара си. Имаше и доста мацки, но всички бяха вече заети, дори и за едно обикновено ухажване...

-Големи сте ливади, рече Течо. От пукница сте се провалили напълно...

-Не, още не бяхме се провалили напълно, или поне аз. Шопа е левент и половина и скоро привлече внимание, но аз заради младоликия си вид, можех само да продължа да се наливам. Но тогава...Зарата направи драматична пауза.

-Не се лигави а продължавай! – намеси се Пе.

-До мен седна една мадама, ама чисто черна, черна...като пантера. Аз се правих на разсеян, но тя взе да ме разпитва разни работи, дето сега не са за разправяне...

-Че то точно това искаме да чуем де...намеси се пак Течо.

-Питах я откъде знае български, а тя ми рече че е от Конго, тук била студентка. Додето се чудя какво да я правя, кожата и при докосване ми се стори много гладка, тя ме целуна, така, че направо ме засмука сякаш с вендуза. Аз, естествено, постъпих както всеки би постъпил в такъв момент.

-Опраскал си черната – извика Пе, все едно той е извършил този чутовен подвиг.

-Не, рече Зарата – избягах.

Всички прихнаха да се смеят, а Течо недоволстваше от края на разказа. Но Зарата проздължи.

-Всичко мина, но на другия ден се разбра, че не било съвсем така. По време на хранене, усетих че ми липсва едната плобма. Тъй като нямах никакъв спомен за инцидент със зъбите, разбрах, че конгоанката ми е изсмукала пломбата. Докато ми разрешат да отида на зъболекар,зъбът се влоши и се наложи да ми го извадят. Това е най-страшната и болезнена сексуална злополука преживяна от мен, досега...

Тук вече всички единодушно признаха майсторът на късия разказ и си разотидоха по фургоните.

Оказа се обаче, че най-опасната подобна злополука на Зарата тепърва предстои. Колето, родом от едно кюстендилско село, все по-често изчезваше нощем от неоградения лагер. В селото си имаше изгора, 18-годишна ученичка от Пловдив – Бояна. След понеделнишният развод, бойците се пръснаха според задачите си, а в лагера остана само лавкаджията и Зарата, който имаше задачата да поддържа кухнята и хигиената, но за тях отново работата се вършеше от лавкаджията, който бе новобранец. Никой от командирите не забеляза, че Колето липсва при развода, щото и те бяха махмурлии, след уикендна.

Откъм селото се видя облак прах и по неасфалтираният път се зададоха десетина разгневени и крещящи селяни. Новобранецът от лавката, като ги видя, веднага изчезна.Остана само Зарата, който за миг бе заобиколен от групата. 

-Мръсници, копелета, поганци, почернихте момичето ни, изроди... – ей такива възгласи се сипеха върху нещастния войни, който обаче, в интерес на истината, не изгуби присъствие на духа. Когато настъпи момента, в който селяните се позапряха, за да си вземат дъх, Зарата ги попита какъв е проблема. След нов вой и крясъци той разбра, че Колето е откраднал момичето си и е изчезнал от района. Особена ситуация, още повече, че новодошлите бяха корави, селски батки, които, на всичкото отгоре, си носеха колове, сапове, лопати, а един, дори и брадва. Не че ще го убият, но може да го осакатят, или поне да го вкарат за дълго в болница.

Така притиснат до стената, Зарата съобрази бързо, че само с някоя дръзка и находчива мисъл може да смили ожесточените мъже.

-Ама вие не знаете, Колето какво добро момче е! Бе, той ще я вземе...-рече Зарата на един дъх. Първоначално думите не предизвикаха очакваната реакция, но вероятно, именно такъв отговор са очаквали подсъзнателно повечето от участниците в несъстоялата се наказателна акция.

-Я, чухте ли какво каза момчето...

-Абе, какво е виновно то...

-Ми, може пък да се оженят....

-Ще, ще, щото иначе на него...мамицата му...

Спокойно само, нека да разберем кое как е...

Изказани бяха много такива мъдри приказки и в крайна сметка напрежението падна и местните си тръгнаха към селото.

Вечерта Зарата докладва на командирите, те проявиха разбиране, изчакаха младите да се върнат, а те не се върнаха. Накрая, старшината отиде и ги взе от кюстендилско със собствената си кола – за наказание, че е проспал липсата на проверката. Без да ще, Зарата се оказа пророк. Колето наистина каза, че ще се жени за Боянка. Годежът стана на плаца, на него в почивните дни издигнаха голяма шатра. И всички ядоха и пиха два дни и три нощи, почти както в приказките...   

ДиМитко