Знакът на Богородица

Вятърът подухваше от Боаза, посипваше с цвят дворовете, а червеният цвят на залеза вече обгаряше хоризонта на запад. В Балкана се мръкваше по-бързо от равнината...

Бай Иван беше корав старец на когото не личаха годините. За него денят не беше обикновен, очакваше внука си, и той Иван, с когото не бяха се виждали от 3 години. Така се случи, че родителите на Иван-младши се разведоха отдавна, а той израсна и се изучи далеч от дядо си. Затова се виждаха все по-рядко. Вярно чуваха се по телефона, но това не стигаше на стареца. Беше в течение на голяма част от живота на внука си, но сега бе притеснен, защото се канеше да започва работа в чужбина, като остави тук приятелката си, за която старецът се надяваше младежът да се ожени. Домакинът се бе приготвил добре за госта с празнична вечеря и ракия от най-хубавата. Не го свърташе и излезе да го посрещне, но се сблъска с него още на двора, кога бе успял да паркира до оградата без да се чуе... С него беше и висок рус мъж, който старият човек не познаваше.

-Добре сте ми дошли! Кой е твоя приятел? – попита бай Иван.

-Здравей дядо – отвърна внукът и кимна към спътника си. Срещнах го в края на селото, с колата закъсал, поканих го у нас, ако не възразяваш. Утре ще му закараме автомобила в сервиза на Петър.

Внукът се обърна към непознатия и му каза:

-Это мой дедушка Иван.

-Очень рад познакомиться – каза той, добавяйки: - Я тоже Иван, тезки значит!

-Вече станахме трима Ивановци, рече доволен домакинът и покани гостите – влизайте на трапезата ми има място и за още гости...

-Ти дядо да не се притесняваш, че човекът не говори български? Аз ще му превеждам ако потрябва – побърза да обясни Иван-младши.

-Недей ми говори така, отвърна старият човек. – Българи и руснаци винаги ще се разберем, ние сме братя славяни...

- Это правда. Мы с Иваном поговорились. Он очень хорошо говорит по русски и английски. Я панимаю почти все, а если надо Иван мне поможет, намеси се в разговора и руският гост.

На трапезата старецът взе думата, след вечерята.

-Отдавна искам да ти разкажа тази история, която се предава от баща на син, в нашия род. Баща ти, моят син, не я прие сериозно, но аз вярвам в нея, рече старецът и се прекръсти.

-През поколения при нас се сменят имената Иван, както се казваме и ние, и Тодор, както е татко ти. Прадядо ти, и той бил Иван. По време на Освободителната руско-турска война той нямал и годинка. Хубава била Стара Загора, цялата потънала в зеленина, с будни, трудолюбиви и заможни жители. Когато в града влезли войниците на Де Прерадович, а по-късно и целия Преден отряд на генерал Гурко, черковните камбаните забили празнично, а радостта на заралии била голяма. Свободата обаче траела точно девет дни. Първо прииждащите бежанци от Чирпанско разказвали за страшното разорение на българите от башибозуците и черкезите на Дай Ахмед. От юг пък идвал с ордите си Сюлейман паша. Когато русите и опълченците се сблъскали с душманите в южните подстъпи на града, настъпила паника. Суров човек бил пра-прадядо ти Тодор, сбогувал се с жена си Мария, като и заръчал да бяга с децата на север, оттатък Балкана. Той имал оръжие и останал за да брани скъпия на сърцето си град. Бегълците, основно жени и деца, побягнали към Средна гора, а виковете на търсещи се роднини се смесвали с долитащите звуци от битката, усещал се мирисът на първите пожари и мнозина си представяли ужасите, които преживявали техните близки и познати, останали в града-мъченик. Трудно било бягството, особено с три дребни деца, едно от което пеленаче. Изтощена, уплашена и обезумяла, Мария мислела, че душманите всеки момент ще ги догонят и изколят по пътя, а се говорело, че и турците от Казанлъшко вече са организирали потери, за да ги посрещнат и избият при оттеглянето. Отчаяната майка нямала вече сили и в миг на отчаяние оставила край пътя прадядо ти. Тя се помолила на Богородица да го закриля, оставяйки му малка икона на Божията майка, която носила на врата си. Това била проста реликва от пиринч, със запоена халка в горната част, през която минавала една връвчица. Когато се стъмнило бегълците се събрали край едно от северните села и чак тогава баба Мария осъзнала какво е направила. Тя плакала и ридала и нито децата й, нито околните можели да я успокоят.

Внезапно се чул тропот на конски копита. Всички наскачали, когато видели самотен конник, руски войн, който носил със себе си малко вързопче, от където се чул детски плач. Баба Мария скочила

и спряла с надежда кавалериста. От дума на дума, хората разбрали, че конникът изпълнявал специално поръчение. Той трябвало да разбере, дали

основните сили веднага ще се впуснат в преследване на отстъпилите руси и опълченци. След като видял, че редовни и нередовни войски – редифи, низами, башибозуци, черкези и арнаути били заети да отмъщават на беззащитното население и тези заралии, които продължили да им дават отпор, препуснал да извести началството. Зверствата и изстъпленията нямали край, но това означавало, че ще има време, за да се укрепи отбраната на старопланинските проходи и обрат в развитието на войната няма да има. Бързал конникът в своята важна мисия, но свидетелят на много кръвопролития и жестоки битки, почувствал жал към пеленачето, което зърнал случайно край пътя. Така майката отново си върнала рожбата, а за благодарност му дала своята пиринчена Богородица.

Ето какви тежки моменти са имали нашите прадеди, а ти днес си мислиш, че кариерата и успеха са най-важното нещо… Не, най-важно е семейството...- старецът завърши разказа си, изглеждаше уморен и загрижен.

-Все что сказали правда, а теперь я разкажу конец этой истории. Гостът бръкна в пазвата си и извади оттам малка старинна реликва – миниатюрна икона на Богородица от пиринч, със споена малка халка, през която минаваше връвчица. –Солдат о котором говорили это мой предок.В битве на Шипке, пуля попала в икону, а мой дед остался невредимым.Потом ета наша фамилная реликва...

Тримата Ивановци се погледнаха в очите и замълчаха. Те знаеха, че имат обща история, която никой не може да им отнеме...   

Слави Диков