Медицинското осигуряване в Народната армия

„Борбата със симулантите е една от най-главните задачи за всеки от Медицинската служба…” – сентенция на полк. д-р Георгиев от Н-ското поделение

Тежка е службата на санитарния инструктор (или на Бацила, както се наричат хората, заемащи тази длъжност на казармен жаргон). Той е винаги приет и винаги мразен, защото мястото му е някъде между обикновените аскери и командирите.

На Н-ския обект на под. 34 960 бацил бе Зарата. Тъй му викаха заради родното му място. За да не улабва напълно, той бе назначен за несменяем наряд на КПП-то. Когато дойдоха новобранците му дадоха да си избере един от тях и той естествено взе земляк. Преди това друг несменяем негов партньор бе Лавката (лавкаджията), когото наричаха още Лудия, заради необуздания му нрав.

Както е редно, войниците бяха все млади и здрави момчета и рядко се разболяваха. То и Бацила нямаше кой знае каква аптечка – малко аспирин, аналгин, антибиотик, дефламол (против изгаряния), превързочни материали… Хубавото бе, че обекта се намираше в непосредствена близост до голям град, с военна болница. По-тежките случаи ги приемаха там, но това рядко се случваше.

Новобранците бяха подобаващо посрещани и затова имаха един здравословен проблем, чак да те досрамее да го кажеш. Имаха проблеми с дефекацията, казано по научному. А по-просто – със срането. Още първия ден се оплака, не кой да е, а землякът. Не бил ходил по голяма нужда.

-Това е нормално, нова обстановка, стрес…Ще ти мине! – категоричен бе Бацила.

-Ама аз съм много редовен! По три пъти ходя на ден. Пък сега, хич – жалваше се „заекът”.

-Добре, салага, ще ти дам „пургатив” – смили се Зарата.

Ефектът обаче не идваше. След всяко оплакване санитарят даваше ново хапче слабително, а работата все не ставаше. Най-накрая Бацила отсече:

-Виж кво, отиди в кухнята и поискай от готвача половин чаша олио и я изпий. Гаранция ти давам!

-Ще стане ли? – попита с надежда страдалецът, който пропускаше добре познатите си навици вече пети ден.

-Няма начин – рече санитарят и събеседника му не разбра дали това толкова чакано действие ще се реализира най-сетне, или не…

След половин час се върна щастлив.

-Как беше? – попита Зарата.

-Ми стана – обърса зачервената си и запотена физиономия новобранката, допълвайки:

-Но, много трудно беше. Отначало вървеше добре, но после заседна, ни навън, ни навътре. Накрая и малко кръвчица изтече. Абе, живо ебане си беше – призна той.

В същото време пристигна старият партньор – Лудия. Три дни бе зачезнал в града и Бацила бе принуден непрекъснато да лъготи началството, на запитванията - къде е Лавката?

-Къде ходи? То да се чуди човек какво да лъже! Да не мислиш, че съм длъжен да те покривам?

-Споко, ще почерпя! Хванах една кучка, не бе за изтърване – поясни беглеца.

-Махай се да не гледам доволната ти мутра! Гледай само да не ми дойдеш, че да чистим „пушката”, рече Зарата. Лавката си тръгна с доволен вид, не само че е свършил оная работа, но че се е и похвалил, един вид…А Бацила излезе пророк. Лудия цъфна още на другата сутрин.

Той пристигна на бегом, дръгнейки се по чатала и веднага започна:

-Нейната мама, въшливааа!

-Опа, точно за това илачи нямам – рече санитарят.

-Няма начин, дай нещо – и лавкаджията почна да ровичка без разрешение в аптечката.

-Гледай, гледай…Може да откриеш нещо, дето аз да не го знам…

-Иронията ти е неуместна…

-Това не е ирония, а сарказъм – поясни студено санитарят.

След малко, Лудия се изправи със светнали очи и с флакон „Мухозол” в ръка.

-Не те съветвам да ползваш това, рече Бацила, но кой да слуша…Бившият му партньор на КПП-то вече бе смъкнал панталони и гащи и пръскаше. Изведнъж, скочи, придържайки гащите с ръка, хукна към близката чешма. Скочи на коритото, разви крана и подложи уголемените си и зачервени топки под живителната струя вода и ревна:

-Ох, майко-о-о-о-о-о…

Бацила се заливаше от смях.

Част от новобранците се оплакаха от гонка. Дойде комисия, направи проверка и си отиде. На носителите на жалбата, животът се очертаваше да стане страшно черен. Сред тях бе и сменникът на КПП-то.

-Че къде ти е акълът? – хокаше го Бацила.

-Ми другите ме подведоха. Рекоха – айде да се оплачем и аз…

-Сега какво да те правя, старите кучета ще ти вземат огъня!

-Ех, така съм без късмет отдавна, жално говореше новобранката. Навремето не можех да си взема изпита по български. Даскалката бе много люта, че и аз нищо не знаех. Реших да я подкупя. Казах и: „Другарко, баща ми е тираджия, ако ви трябват някакви стоки, по така…Че като ми заши два шамара, че като викна – Ще ме подкупваш ли мене! Едвам завърших!

-Хрумна ми нещо! Ти си наше момче, да вземем да те оперираме от апандисит…

-Кой, ти ли?

-Не бе, ще ти кажа как да симулираш и ще те резнат във военната болница – обясни старшият.

-Не може ли да си счупя пръста?

-Не може, капитанът забрани! Наскоро имаше много счупвания на пръсти, обикновено на лявото кутре на ръката. Командирът каза, че още един такъв случай и „болният” ще остане да се „лекува”, като бачка нонстоп, на всички най-гадни местенца – поясни старият.

-Боли ли – плахо рече новобранецът.

-Прави се при пълна упойка. Освен това, после има домашна отпуска, а след нея няма да можеш да вършиш тежка работа. Далаверата е голяма – сподели плана Зарата. Новобранецът веднага се нави, обсъдиха и подробностите. Санитарният инструктор му обясни всички симптоми, отделно му каза да хапне малко масло, че да излязат „верни” кръвните проби. Началството бе много подозрително, но „апандеситната криза” стана късно вечерта, дежурният бе стреснат от последните проверки и даде кола за болницата. По пътя новобранеца изведнъж поиска да спрат. Додето свари да слезе и изцапа гащите. Бацила му бе казал да хапне малко масло, а „пациентът”, да се застрахова, изял цяло пакетче. Все пак младият войник бе опериран и се размина с отмъщението на старите кучета.

Луквиян

„Изгубеното езеро” е новото изкушение за любителите на магическия реализъм

На 7 февруари „Ера” издава най-новия роман на Сара Адисън Алън. Авторката е добре позната на нашата публика с романите „Градина на желанията“ и „Момичето, което преследваше луната“. Малко след премиерата на „Изгубеното езеро“ в САЩ, издателството предоставяме възможност и на българските читатели да се докоснат до южняшката топлота и магическия реализъм на авторката.
Случайно Кейт открива стара картичка с покана за гостуване в къщата край „Изгубеното езеро“, собственост на леля й Аби. Там тя е преживяла най-хубавото лято в детството си, първата любов, първия опит за целувка. Спонтанно Кейт решава да се завърне на това магическо място.

Тя се надява, че там ще излекува нараненото си сърце, а осемгодишната й дъщеря ще изживее пълноценно своето детство. Но „Изгубеното езеро“ изобщо не е такова, каквото го помни. А Аби е принудена да го продаде.

Когато Кейт решава да върне магията, скрита в него, разбира, че не само тя е изживяла незабравими моменти на това някога приказно кътче. Местните също не желаят да се разделят с „Изгубеното езеро“. Сред тях е и детската любов на Кейт – Уес, с когото тя се среща за първи път след толкова години...

Сара Адисън Алън остава вярна на своя неподражаем стил и ни въвлича в омагьосваща история за любовта и надеждата за ново начало. Ексцентричните й герои, приказните места, на които се развива действието и типичната южняшка топлота, която струи от страниците завлядяват въображението на читателя. Сара умее да подправя своите свежи истории с умерени дози магия, копнеж, драма и южняшко очарование.

Така майсторски изградената обстановка, пълнокръвните герои, оригиналните метафори и стегнатият стил на писане приобщават неусетно читателя към един едновременно реален и магичен свят. Всяка от книгите й съдържа приказен елемент – пророческото ябълково дърво в „Градина на желанията”, самопоявяващите се книги във „Вкусът на мечтите”, сладкишите със сила да върнат любим човек в „Момичето, което преследваше луната” и мистериозният аромат на праскови, който се носи из целия град в „Тайна с цвят на праскова“. „Изгубеното езеро“ не прави изключение...

За авторката:

Сара Адисън Алън е родена и живее в Северна Каролина, където се развива и действието в романите й. Тя е авторка на „Градина на желанията”, „Вкусът на мечтите”, „Момичето, което преследваше луната” и „Тайна с цвят на праскова“ – романи, приети от читателите и критиците с бурно одобрение, намерили своето място в класациите на престижни издания и търговски вериги.

Като писател Сара Адисън Алън поднася яркото очарование на Юга, съчетавайки по малко приказни вълшебства, премерена доза романтика и характерното южняшко светоусещане. „Градина на желанията” е първият й сериозен творчески опит. Оттогава Сара се отдава изцяло на своя стил, който самата тя нарича „магически реализъм по южняшка рецепта”. Очевидно рецептата се е усладила на читателите, които са готови да „погълнат” и следващите ястия, забъркани от Сара.

Представят единствената литературна творба на Чарли Чаплин

Издадоха единственото литературно художествено произведение на незабравимия Чарли Чаплин, съобщи в."Таймс". Повестта Footlights, която е залегнала в основата на филма "Светлините на рампата" (Limelights), ще се състоя в Британския филмов институт.
Книгата бе представена от нейните съставители и от британската актриса Клеър Блум, която изпълнява ролята на балерината Тереза във филма. Повестта съдържа 34 000 думи. Тя дълго време е била съхранявана в Швейцария, а през 2002 година е била предадена на синематеката в Болоня за дигитализиране на всички материали. В изданието са включени също редки снимки и други документални материали от архива на Чарли Чаплин.
Действието в повестта се развива в лондонския Уест енд през 1914 година. В нея, както и във филма, е описана историята на балерината Тереза, решила да сложи край на живота си, след като заради заболяване е принудена да завърши кариерата си. От самоубийството я спасява легендарният навремето клоун Калверо. Старият комик помага на балерината да се завърне на сцената, а след това тя го подкрепя в тежък на него период.
Според една от версиите Чаплин е бил вдъхновен да напише повестта от срещата си с хореографа Вацлав Нижински, състояла се в Лос Анджелис през 1916 година. Чаплин е продиктувал повестта на секретаря си през септември 1948 година. Снимките на филма започват едва три години по-късно. Изследователите отбелязват, че "Светлините на рампата" е единственият случай в творчеството на комика, когато филм се базира на литературно произведение.

EVN поиска по-скъп ток

Доставчикът на ток в Югоизточна България - EVN ще предложи на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране цените на електроенергията да се повишат с между 7 и 9%.

Според правилата до края на февруари дружеството трябва да предложи своя вариант на цена от 1 юли, а крайното решение взема държавната комисия.

„Компанията е поставена не само пред невъзможността да продължи с желания темп на инвестиции в мрежата и клиентско обслужване, а и пред риск да изпълнява качествено задълженията си", посочват от дружеството.

Според компанията предложението отразява несъответствията, причинени от ценовите решения през 2013 г., които са се случили почти изцяло за сметка на електроразпределителните дружества и крайни снабдители и с оглед на това, че енергийната система на България се нуждае от експертни решения за избягване на бъдещи поражения.

Още преди седмица от EVN обявиха, че в момента в мрежата се инвестират едва 73 милиона лева, докато от 2005 година досега дружеството е вложило над 1 милиард лева в мрежата.

Как „Кока-Кола” изгубила своето „алкохолно” съдържание?

Пропагандата може да те напие и само с името на марката

Навремето, моят приятел инж. Стайко Стайков ми разказа следната история:

Като студент в столицата през 60-те и той попаднал в примките на тогавашната партийна пропаганда. „Във вестниците масово се пускаха карикатури, на които беше изобразено, как пияни американски войници, с бутилка „Кола” в ръка, газят мирните берлинчани или избиват виетнамските борци за свобода. Всички бяхме сигурни, че „Колата” не е безалкохолно”, спомня си Стайко.

„Веднъж със свой състудент чухме, че са „пуснали” от тази империалистическа напитка в някои от най-реномираните барове на столичните хотели. Решихме, каквото и да става, да я опитаме. Когато отидохме там келнерите ни изгледаха пренебрежително, явно разбраха, че не сме от баровците. Поръчахме две „Коли” и внимателно започнахме да опитваме. Вкусът беше непознат, но не усетих така познатият вкус на алкохол. Цената на напитките беше много скъпа – докато лимонадата беше 4 стотинки, „Колата” ни струваше цял лев, което си беше много пари за онова време.

-Я да пием още по една – рекох аз, нещо не ме хваща!

-Не, стига толкова! – каза моя приятел. Мен, май ме хвана.

Платихме и излязохме”,  завърши разказа си Стайко.

Самата история на производството на напитката у нас е твърде интересна. Тя също е станала възможно след дълга „идеологическа борба”, с много колебания от страна на властта. Ето как е описана ситуацията в сайта „Спомени от Народната република:

В договора си с "Кока-Кола" България изпреварва

всички останали страни от социалистическия лагер. Дори Югославия остава година-две назад от нас. Интересното е, че даже Гърция започва производството на напитката осем години след нашата страна.

В още едно отношение родината ни се оказва пионер - тя е държавата, заради която за първи път в света запазената марка на "Кока-Кола" се появява на азбука, различна от латиницата - кирилица. САЩ ни подарява логото на кирилица. Бутилките са с етикети на кирилица, което си е прецедент в политиката на компанията. Така по време на социализма само в България името на марката се изписва на кирилица по бутилките. 

В края на 1965 г. започва и производството. Първата фабрика за бутилиране на "Кока-Кола" в България е открита в София ¬ срещу Втора градска болница на столичния булевард "Христо Ботев". През следващата година са изградени и отворени и предприятията във Варна и Пловдив. 

През 1965 г. обаче завесата леко се повдига и пътят на презокеанската компания в страната ни е отворен. Това става възможно благодарение на затоплянето на политическия климат у нас след Априлския пленум от 1956 г. и приетата в средата на 60-те Програма за икономическа реформа. Нейните принципи са: децентрализация при вземането на икономически решения и използването на печалбата като мотивация. Според новата директива отделни предприятия могат да продават свръхплановата си продукция. Въпреки новата програма, Министерският съвет на НРБ продължава да провежда политика на производство, при което правителството определя приоритетен списък на артикули. На някои предприятия (като ДСП „Тексим“) е разрешено да търгуват с чужда валута. Това е времето, когато в България се внасят за първи път модерни бензинови колонки, първите машини за производство на тапети и маргарин, неща непознати дотогава в страната.

Заслугата за навлизането на тази тайнствена напитка в страната ни принадлежи на Тончо Михайлов (на снимката), технолог в поделението за безалкохолни напитки на българското предприятие „Тексим”. През лятото на 1963 г. Михайлов постъпва на работа в легендарния "Тексим" на Георги Найденов. Името е образувано от думите Търговия, ЕКСпорт и ИМпорт и е първото предприятие в социалистическа България, започнало да работи по капиталистически. То пуска на пазара оранжадата "Тексим". От фирма "Сифал", собственост на Френската комунистическа партия, внасят машините и поточната линия за производството на оранжадата. А от София командироват Тончо Михайлов на специализация в Париж, за да се запознае с начина на работа на машините. Изпращането му не е толкова лесно, защото ДС гледа на Михайлов като на "обект с буржоазно минало". Всесилният тогава Георги Найденов обаче гарантира за него и му издават необходимия паспорт. Все пак вечерта преди тръгването го посещава офицер от ДС, който го инструктира как да се държи там.

Така започва и историята с "Кока-Кола", съвсем случайно, в едно парижко бистро. Тогава Тончо Михайлов си купува бутилка "Фанта". Напитката много му харесва и той моли френските си домакини да го заведат във фирмата производител. И така се озовава в местния клон на "Кока-Кола". Кой да знае тогава, че и "Фанта" е неин продукт?!

В завода Тончо Михайлов се запознава с представителя на "Кока-Кола" за Франция Александър Макински - руски княз, чието семейство емигрирало в Париж още през 1917 г. Като две славянски души двамата бързо се сприятеляват и князът попитал може ли да посети България и да договорят производството на кока-кола в София. Михайлов казва, че може. Руснакът се обажда по телефона в централата в Брюксел и кани вицепрезидента на "Кока-Кола" в София от името на прелюбезния г-н Михайлов.

А г-н Михайлов разбира, че е направил голям гаф. Той няма правомощия да покани дори общ работник от фирмата, камо ли двама вицепрезиденти. Връща се в България и прави обстоен доклад за престоя си в Париж. Но "забравя" да напише за поканите. Белким някак си се размине. Минава време обаче и се получава обаждане от Париж - представителите на американската компания предлагат да дойдат на посещение у нас. Тончо Михайлов си признава греха пред Георги Найденов. Найденов мълчи известно време и казва една от любимите си фрази: "Като е гарга - рошава да е!" Той вече е опитвал от напитката при посещение в Китай и знае качествата й. Шефът на "Тексим" звъни по "петолъчката" направо на Живков и моли за среща. Първият човек в държавата вика двамата в кабинета си. Там ги чака и Пенчо Кубадински, член на Политбюро на ЦК на БКП.

Георги Найденов им обяснява, че неговият служител Тончо Михайлов е договорил производство на кока-кола с френския клон на американската фирма. И започва да ги убеждава, че това е голям шанс за България.

Франческо Този, управлявал дейността на "Кока-Кола" в България (наричан от българите "Другаря Капиталист"), разказва: "Тексим" имаше един проблем - че правеше много пари в твърда валута и нямаше достатъчно български левове да плаща на работниците си в България. Като продаваха "Кока-Кола" в България, те получаваха необходимите левове за опериране в страната."

- Абе, Гето - обръща се Кубадински с партизанското име към Найденов, - ти уж щеше да правиш лимонада, а сега го обърна на алкохол!

- Ами то и колата е лимонада, другарю Кубадински - отговаря Найденов.

- Защо тогава правим такава пропаганда против нея? - гневи се партиецът.

- Не зная. Питайте тези, които ви съветват...

Тодор Живков слага край на спора. Без да е пробвал дори глътка кока-кола, разрешава производството й в България. Всички други ръководители на партията и държавата, разбира се, го подкрепят, без въобще да знаят за каква напитка става дума. Не след дълго тук пристигат представителите на "Кока-Кола". Българите и западните им колеги започват работа по изготвянето на договора.

Договорът за внасяне на концентрата за напитката е подписан на 1 август 1965 г., в края на годината на пазара излизат първите бутилки. Представителите на "Кока-Кола" предлагат пари за реклама. Тончо Михайлов им казва: "Антирекламата, която сме ви направили досега, вие не можете да я изплатите за 20 години напред..."

От Италия подаряват един милион празни бутилки. После сами започваме да произвеждаме бутилки в Трявна и Пловдив. Капацитетът на производствената линия е 36 000 бутилки на час. Но в началото кока-кола се прави само един-два дни в седмицата. През останалото време се бутилира оранжада.

В договора е включена и клауза, според която всички соцстрани, които подпишат след България договори с "Кока-Кола" за производство на напитките на фирмата, да ни плащат роялити (комисиони). Американците приемат клаузата, но когато Георги Найденов я вижда в договора, свирепо я задрасква и казва на Михайлов:

- Ти луд ли си, бе? Как може да запишеш такава клауза, нали ще ме вкарат в затвора? Как ще искаме комисиона от Съветския съюз?

Краят на 60-те години и Пражката пролет бележат затягане на комунистическия режим в страните зад "желязната завеса". Идва краят на либерализацията в икономиката. След едно официално посещение в Москва през 1969 г. Тодор Живков се връща и закрива "Тексим", която отдавна е трън в очите на "Големия брат". Георги Найденов е осъден и лежи в затвора за престъпления по служба.

Настават трудни години и за "Кока-Кола". Производството є преминава към държавното предприятие "Безалкохолни напитки и минерални води".

Франческо Този казва: "Започнахме да преговаряме годишни квоти за концентрат. Вече не консуматорите - българи и туристи , решаваха колко "Кока-Кола" да пият, а старата система, с която живеехме толкова много години."

Вносът на концентрат на напитката започва да се договаря на петилетни планове, но количества не се променят. Търсенето става все по-голямо, а производството - все същото. Така "Кока-Кола" се превръща в дефицитен продукт за българите. 

В средата на 70-те страната ни подписва споразумения за лицензи и производство и на други "западни" продукти - на "Волво", "Швепс", "Шел" и др. Това обаче води до нарастване на цените и дефицита на стоки.

България няма и достатъчно валута, за да купува концентрата на "Кока-Кола". За това, с цел да запази присъствието си на нашия пазар, американската компания намира нестандартно решение - бартера. В замяна на напитката страната ни започва да изнася ягодово сладко от пазарджишко и доматен концентрат и така до края на комунистическото управление в страната.

През 1991 г. компанията „Хеленик ботълинг” получава правото да бутилира и да дистрибутира напитката на територията на България. Тогава отпада и надписа на Кока Кола на кирилица.

Ето така един от символите на американския империализъм бавно и полека, но трайно превзема българските домове.

Димитър Славов

Торенти няма да се затварят

Торентите не са застрашени. Около това се обявиха в сутрешния блок на БНТ Георги Дамянов – директор на Дирекция “Авторското право и сродните му права” в Министерството на културата, и съдията в София градски съд Петър Петров.

Вчера темата се превърна в гореща, заради интерпретации на съобщение от сряда на правителствената информационна служба. Съобщението гласеше, че Министерският съвет предлага на Народното събрание да ратифицира Договора от Пекин относно аудиовизуалните изпълнения. Документът е приет от Дипломатическата конференция за защита на аудиовизуалните изпълнения на Световната организация по интелектуална собственост през юни 2012 г.

Според интерпретациите комуникацията, чрез която се предават аудиовизуални произведения на изкуството като музика, видеоклипове и филми, вече ще е забранена.

Министерството на културата опроверга тези информации.

Съдбата на торент сайтове не може да бъде решена със закон, договор или с някакъв друг акт,

категоричен бе Георги Дамянов.

Те са технология, нужна на потребителите, и ще съществуват, докато има потребност от тях.

Договорът от Пекин в никакъв случай не е нова АКТА,

подчерта експертът. “Той създава права артисти, изпълнители, актьори и

не забранява нищо, нито пък заплашва някого със закриване, преследване и т.н.

Поначало целта на този договор е да изравни правната защита на правата на актьорите по цял свят. Той е създаден под егидата на Световната организация по интелектуална собственост, в която членуват над 170 страни, и естествено нивото на защита на тези права в различните страни е различна. Той дава една база, на която да стъпят всички страни, които са го подписали”, обясни Дамянов.

Той призна, че в момента договорът е ратифициран само от две страни – Сирия и Ботсвана, но е подписан от над 100 страни, включително над половината страни от ЕС.

В този договор не се говори нито за торенти, нито за дори за автори,

говори се за изпълнителя, поясни съдия Петър Петров. “Авторското право, откакто е създадено, се развива на база и на технологиите, като винаги авторите имат проблем с новите технологии – радиото, грамофона, магнетофона, а сега и интернет. Винаги са на нож нещата, но в крайна сметка стискат ръцете”, коментира той.

Според съдията торентът е прекрасна технология, но спорът между страните не е честен. В двата големи торент сайтове в България трима души качват общо 90% от продукцията. “Не е честно да се спекулира с 1 млн. потребители в “Арена” и “Замунда” за сметка на хората, които професионално качват”, отбеляза той.

В дискусията по телефона се включи и Боян Новански – адвокат на един от собствениците на голям торент сайт. И според него в ратифицирането на Пенкинския договор няма нищо обезпокоително – не съществуват рестрикции, забрани, няма задължения за въвеждане на такива и за промени в националното законодателство на страните.

Отново кукери и маскарадни игри на 9 март в Стара Загора

Над 800 кукери от цялата страна ще гонят злите сили на 9 март в Стара Загора, по време на XVI-ото издание на Фестивала на маскарадните игри, включен в културния календар на общината за 2014 г.

Събитието традиционно ще започне с пъстро и шумно дефиле на колоритните участници със звучни хлопки по бул. „Цар Симеон Велики“, след което атрактивните старци, джамалари, сурвакари, арапи и др. ще се спрат на площада пред сградата на общинската администрация. Конкурсната програма ще започне от 11.00 часа, когато пред журито и зрителите ще се изявят 16 групи. Гости на фестивала ще бъдат кукери от Северна Гърция.

И тази година по централната градска улица ще се разположат майстори на народни занаяти – оръжейници, кошничари, плетачи и др., които ще пресъздадат атмосферата на Старозагорската чаршия от началото на 20-и век.

Организатори на мащабната проява са Община Стара Загора, НЧ „Николай Лилиев-2005“ и Центъра за наука, култура и изкуство.