Книгата е най-добрият испански роман за 2013-а
„Реката на рая“ от Хосе Мария Мерино (издание
на „Персей“) е разтърсващ роман за една любов - реална и изпепеляваща,
преминала през изпитания и препятствия, през измяна, предателство и
разкаяние.
Даниел и Тере се срещат и влюбват. Чувствата им са силни и
спонтанни. Двамата прекарват щастливи мигове по време на почивка в девствена
лагуна, сравнима с библейския рай - Едем. Но след това се сблъскват челно с
живота. Тере прави научна кариера, която я отвежда в САЩ. Даниел се отдава на
изкушенията, които ежедневието му предлага. Двамата се оказват слаби, за да
защитят чувствата си, но любовта е по-силна и от самите тях.
Книгата е за това, че имаме предпоставки да бъдем щастливи,
но изпускаме много възможности и така пропускаме моментите, които ни доближават
до онова, което би могло да бъде раят. Драмата ни е в липсата на искреност, в
това да не си способен да кажеш истината или да я изречеш наполовина. Така се
превръщаме в същества, които само рушат - и любовта, и самите себе си.
„Малкото камъче за мравката е огромна планина, а самата
планина е невидима за мравката.“
Романът „Реката на рая“ е най-значимата творба на Хосе
Мария Мерино, оценена високо от критиката и читателите. С нея писателят печели
едни от най-големите награди в Испания - Националната награда за литература
(2013) и Наградата на критиката в Кастилия и Леон, а Ел културал и Ел
мундо обявяват книгата за най-добър роман на годината.
Хосе Мария Мерино (роден
в Коруня през 1941 г.) дълго време е живял в Леон, понастоящем живее в Мадрид.
Литературната си кариера започва с писането на поезия. Става известен като
писател през 1976 г. с произведението си Романът на Андрес Чос, удостоен с
Наградата за романи и разкази. Изплъзването на чувството за идентичност,
връзката с митологията и много елементи от традицията на легендарния епос
изпълват произведенията му. Романът му Тъмният бряг печели Наградата
на критиката. Получил е също и Националната награда за литература за млади
читатели през 1993 г., както и наградата „Саламбо“ (2008). Сред произведенията
му са трилогията Метиски хроники, романите Виденията на Лукреция, Наследникът, Място
без вина (2007, награда за роман „Гонсало Торенте Балестер“), Истории
от другото място и Книга за преброените часове (2011). Член е на
Испанската кралска академия.
„Казват, че човек се бави малко повече от осем секунди да се
влюби и докато ти гледаше и слушаше това момиче, почувства към нея онзи
неудържим стремеж за близост, с който се облича любовта, когато възниква”.
Заедно със сина си Силвио, момче със синдрома на Даун,
Даниел обикаля из околностите на Алто Тахо, легендарно място, където смята да
разпръсне праха на починалата си след тежка катастрофа съпруга. Това е същото
място, където мъжът и жената в младостта си споделят силната си любов. Докато
вървят, мъжът си спомня емоционалните си изживявания по време на връзката им -
любов, измяна, предателство и разкаяние.
Разказан от „второ лице”, този роман на Хосе Мария Мерино
противопоставя чуждата и безразлична природна среда на сантименталната и
морална тревога, дълбоко присъща на човешкото същество.
"Реката на рая" е любовна и семейна драма, присъща на
времето, в което живеем.
Самият Мерино споделя, че това е най-реалистичният роман,
който е писал досега, и в него както персонажите, така и сюжетът са от жизнено
важно значение. Това е роман, в който мечтата или блянът са почти скрити от
реалността. Мерино признава, че пишейки Реката на рая се е докоснал и
открил цял един свят, за който не е подозирал досега. „Благодарение на Силвио,
момче със синдрома на Даун, можах да разбера как живеят и се развиват в
съвременния свят хората, страдащи от тази болест, и те ми показаха много повече
от това, което бих могъл да си представя”. Драмата, която изживяват героите в
романа, според писателя се крие в липсата на искреност, в това да не си
способен да кажеш истината или да я изречеш наполовина. Ето я причината за
прекъсването на връзката между двама души. Животът на Мерино винаги е бил
свързан със словото. „Словото ни прави това, което сме. Словото е съзнанието,
знанието, познанието”. Сърдил ли му се е понякога? „Естествено, доста съм им се
гневял. Да се посветиш на литературата, означава да пишеш каквото решиш, но
понякога словото не ти позволява. С времето обаче се научаваш. Преди да започна Реката
на рая, много мислих как да го създам и накрая избрах да го напиша от второ
лице. Сега съм доволен, че съм попаднал в целта”.
Съществува ли Едем? „С годините си спомняш моментите, които са
най-близо до това, което би могло да бъде раят. Имаме предпоставки да бъдем
щастливи и изпускаме много възможности. Много от хората сме привилегировани, а
се превръщаме в същества, които само рушат”.
Миналото и настоящето естествено се преплитат в мислите на
Даниел, главният персонаж в романа, изпълват всичките му преживявания с Тере,
първо любима, после съпруга и накрая в разказа за пътуването по брега на реката
със Силвио, сина. Така постепенно присъствието на реката като символ на времето
и на живота, който минава, създава една митична атмосфера в онзи споделен от
Даниел и Тере рай по време на силната им любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар