Защо! Защо е необходима цялата тази суматоха? Все едно не тръгваме на море, ами се готвим да напуснем града и страната…Батко казва, че винаги така ставало преди морето, аз не вярвам много. Миналата година пропуснахме и затова на татко, цяла година мама му, както се казва, му изпили нервите. Преди това съм бил много малък и батко казва, че не съм помнил морето. Не, помня, толкова много вода на едно място, слънцето и нагорещения пясък... Струва ми се, че прелестите на летуването край морето са силно преувеличени. А и до там, пътят има много завои, а на мен от тях ми прилошава. Сега вече съм на шест, навършени при това, а есента, ще трябва да тръгна и на училище..., що ли трябва да ходя и на море?
Не участвам в приготовленията! То и не си
струва. Багажът ни е свръхбагаж и ако трябваше да пътуваме със самолет, той
нямаше да може да излети. Никога! Сума ти ненужни работи вземаме. Дрехи, повече
отколкото е необходимо, чадъри, шалтета, кремове за слънце, против слънце,
хапчета – за стомах, против повръщане и какво ли не! Вярно, част от нещата
трябват. Например срещу повръщането, специално за мен, че понякога ми става
лошо като пътувам, особено ако има много завои. Брат ми ме пренебрегва, смята
че самият аз съм като багаж, и то в повече. Той е недоволен, че трябва да ходи
на море с нас. Мисли се за голям, нали е седем години по възрастен от мен, и
иска вече сам да ходи на море, с приятели. Мама е недоволна, че отиваме само за
седмица. Татко се кахъри за какво ли не – че колата може да се развали, че не
сме спестили достатъчно за почивката и за всеки случай взима и кредитната си
карта. Аз, да не се деля от всички, мрънкам да вземем котката, но веднага бях
навикан. Котката я дадоха на чичо, а на мен ми казаха да млъкна и че съм едно
малко чудовище!?! Те пък, какво искат – да съм голямо чудовище ли?
Ето тръгваме рано, да не е в горещените.
Питам дали ще има завои, и... Щяло да има, ама след магистралата. За да не ми
прилошее се излягам отзад в колата и заспивам. Обаче като тръгнахме на юг, баш
кога не трябва, се събудих и без малко да повърна. Дадоха ми хапче и слязох до
къщата за гости, като прясно изтискано и простряно пране. Щом оставихме багажа
веднага започнахме да се готвим за плажа, все едно вече си тръгваме, и ни е за
последно...
Съставиха и план за следващите дни, без
моето участие. Първо сме на Бутамята, после на Липите, Силистар и пътуване до
Несебър ли беше, Созопол ли... Задача на всички, номер 1 е да ме учат да
плувам. Мъка голяма. За мен! Това било инстинкт, и всяко животно, моля ви се,
можело да плува... Аз, животно ли съм! Почнаха уроците, но никак не ми се
получи. Пробваха се всички – татко, батко, мама. Било лесно, да се отпусна и
после само да движа ръце и крака и да държа главата си над водата. Плувам, ама
надолу, към дъното. Нагълтах се с вода, разревах се и ме оставиха. Засега...
На пясъка пък пак с мен се занимават. Да
съм четял нещо, че да съм се упражнавял за училището. Защо да бързам? Като
отида и мога да чета и пиша, какво ще правя в първи клас? Прочетох един надпис:
„Цици има по целия плаж, хубави пици – само при нас!”. Прочетох го на глас и
мама ми се скара. Хората се смеели? Че лошо ли е да им създадеш радост?
Батко се увърта около едно момиче. Няма
горнище на банския, затова му е интересно. И на мен ми хареса, като картина е!
И не каква да е, а нарисувана от голям майстор. Момичето не обръща никакво
внимание на батко. Каквото и да направи. Аз явно много съм се втренчил в нея,
защото ме попита какво гледам. – Теб! – рекох й. – Защо, попита ме тя. - Хубава
си – отвърнах аз. Тя се усмихна и влезе в морето. Батко ме изгледа изненадано и
рече – виж го ти него, малкия...
Роднините пак се канеха да ме учат да
плувам, затова се заинатих че искам сладолед. Те прехвърлиха този проблем на
батко, който много не обича да ме надзирава. Тихомълком ми даде пари и ми каза
сам да се оправям. Гледаше към морето, вероятно чакаше да се завърне
„нарисуваната” красавица. Хавлията й бе до нашия чадър. Няма как, тръгнах сам.
Такъв е животът на младини -труден!
Сладолед намерих, но нашите ги изгубих.
Първо тръгнах направо, после тичах край морето и няма и няма, никъде не ги
виждам. Канех се пак да ревна, но няма! Видях обаче колата на паркинга, нашата
е, няма как да я сбъркам. „Където и да ходят, пак тук ще дойдат” – логично
реших проблема. И зачаках. Логиката ми е добра, обаче... Първо видях батко,
който забързано дотича и ме плясна зад врата. Тъкмо да кажа нещо и дойде татко,
той здраве ме раздруса, като питаше къде бях. Накрая и мама пристигна и се
развика. През сълзи им казах - хора, аз толкова ви се зарадвах, а вие така да
ме тормозите!!! Покрай нас мина
споменатата вече красавица. Не му се карайте! – рече тя. – Не виждате ли че е
уплашен? Нашите се стъписаха и взеха да ме успокояват. После се разхождахме,
вечеряхме и легнахме. На другата сутрин, отново на плажа търсех упорито моята
неочаквана защитница. Нямаше я. Мислейки за нея, не усетих как татко ме е
пуснал, а аз движа ръцете и краката си, главата ми е над водата, както ми
казваха и... аз плувах. Плувах! Е не е ли великолепно, когато научиш нещо ново?
Колко хубаво е на морето, ако и до него да има толкова много завои...
ДиМитко