 |
| Старата тераса на "Калоян" №8 още стои |
Когато човек е живял в
Търнова-града, къде пет лета, после дълго време не е стъпвал там, па пак е
посетил Старопрестолнината, открива с пълна сила истината в клишето: Светът
вече не е същия…
Като първокурсник пристигнах
къде октомври, след рождения си ден, въпреки че учебната година беше започнала
(това беше през миналото хилядолетие). С една раница багаж и без всякаква идея,
къде ще се установя. Къде, къде – хоп, при Пацата и Гошо Видев в „кривата къща”,
която се намираше в една от уличките, точно под площада на Велчовата завера.
Такава сграда не съм виждал нито преди, нито по-късно, а за съжаление, вече я
няма, а за проклетия нямам и снимка. В нея, от улицата, човек можеше да влезе направо
както на първия, така и на втория етаж, поради стръмнината на сокака, на който
се намираше. Долу, квартирант бе Бони, екзотичен турски циганин, с артистични и
хомосексуални наклонности. Аз бях юноша бледен и затова мен не ме задяваше, но
Пацата…Него го преследваше, ама по-така, не съвсем брутално. Казваше му: „Ако
ми паднеш, с език ще те съборя в леглото и повече жена няма да поискаш да видиш…”
Естествено, Пацата не му се върза, а Бони страда много по него, какво да се
прави – Любов, не може да се обясни с логични доводи. В тоалетната пък живееше
един плъх, който тревожеше всеки, който я посещава за по-дълго, с мисълта че може
да скочи и да го захапе за задника. Естествено нямаше и баня, а по това време
закриха и всички градски бани. Затова имаше истински студентско-хипарски живот –
къпеш се не когато искаш, а когато ти се отвори възможност…
Тази уникална архитектура никак
не ме изненада, защото още от влака, видях кола паркирана на покрива на гаража.
Това може да се види само в град с голяма денивелация, в Зарата – трудно. В
курса се запознах и с първия ми съквартирант – брата Калин. Брата, защото кога
се запознахме цитира Радой: „Човек за човека е брат! Разбра ли бе, гад!” - и си
тръгна. Чак после се разбра, че търсил съквартирант и аз се озовах на улица „Чавдарче”
(сега „Чавдар”), над Съда. Ама то си беше съвсем обикновено блокче, с всички
екстри. За това продължих да замръквам, че и осъмвам в „кривата къща”, където
подготовката за изпитите течеше с един безкраен празник. В резултат на това, за
първия си сериозен изпит по „Етнография” получих каквото заслужавам, т.е.
двойка. Баба ме успокои: „Ами две, нали си го взел?”. Аз не че не знаех нищо,
ама първо репликирах Николай Колев (наричан от студентите Босия), а после той
се заяде за авторите, които всички ми бяха адаши, ама не се сетих какви трудови
са писали. Както и да е, на поправката получих петица.
В първата квартира, се оказа,
че хазяите са ме разглезили много, добре че имах опит и от „кривата къща”.
Следващата ми многомесечна спирка бе на „Цветница”, сега улица „Цветарска”.
Защо са я прекръстили, така и не разбрах. Там хазяи ми бяха родителите на
прочутия филолог – Гено Секса. Те още в началото ме предупредиха – бойлерът се
пуска веднъж седмично, за не повече от 15 минути, абсолютно забранено е
воденето на мъже и жени. За жените разбрах от раз, ама мъже? Тези да не ме
засягат нещо на чест? Не, не било това, щели сме да се напием. Съгласих се с
разбиране, но колаборация с тях не се получи. Имаха една булонка, надушваше ме
звярът му неден, през пет врати. След като хазяите ми ограничиха възможностите
за контакти, тъй като още нямах планове да влизам в манастир, взех да се
прибирам по-късничко, понякога и около пет-шест сабахлем. Кучето-пазач ме
посрещаше с бесен лай и после старците – снощи се прибра в толкоз часа, после
пък – в пет заран, аман-заман, събуди ни. Особено положение!
Реших да опитомя дзвера, какво
ли не му давах – салам, мекици, салата даже, па той едно си знае – да лае,
мамка му и дзверо. Веднъж кога пак си изяде подкупа, взе че веднага ме залая, а
аз с бърза ответна реакция го гепих за гърлото и взех да стискам. Булонката
позабели очите и аха да я пратя в кучешкия й рай, дето й е мястото, ама не щеш
ли – хазяйката цъфна в стаята. Спаси се гадинката! Ми после, час по късно,
видях че отмъстителната твар се е изпикала в обувките ми. Че като ми прекипя,
като извиках Пацата, че Гошо, че още Наско, сбрахме се и изпихме ракията на
съквартиранта-филолог, който си бе заминал на село, някои хора си имат късмет.
На другия ден чаках реакцията на хазяите, че аз да им кажа, ама те – нищо…Все
едно нищо не е било?!
Тогава разбрах, че тая няма да
я бъде и се изнесох за първи път в Панса, т.е. общежитията. Имаше едно легло
свободно, но в женската част. Пък там, пашалък майка му стара, пет жени ме гледаха
като писано яйце, каквото и да означава това. Точно в този период, срещнах
брата Калин.
-Къде си сега, пита ме.
-Ми, нямам квартира…
-Че къде живееш, най-сериозно
ме пита.
-Ами, под Стамболовия мост –
изрекох първото дето ми хрумна.
-Че не ти ли е студено – беше април.
-То като се завия с вестници,
става топло – лъгондря пак.
-Еле, някой ако ти запали
вестниците – мъдро додаде брата.
На втората година, вече
попаднах на съквартирант, със свещ да го търсиш, такъв няма да намериш ни на
север, ни на юг от Балкана. Спейсън! С него пазарихме култовата стая в сградата
на „Калоян” №8. Хазяйката Станойка ни предупреди: „Не излизайте на балкона,
щото ще паднете с терасата. Подът на стаята беше дървен, Станойка лудичка, в
добрия смисъл на думата, тоалетната на двора, баня, естествено нямаше.
Спретнахме два три купона, стаята бе голяма. Всъщност, още с пристигането си,
Спейсан си изгуби книжката, в бар Версай. Върнахме се да я търсим. Аз си мисля,
че търсим пари, той книжката. Срещнахме се пълзейки между масите и казвам –
Няма ги!, а той – „Няма я! Аз го питам какво няма – той книжката! Каква книжка?
Той пита какво търся, аз казвам – пари! Спейсън се чуди – какви пари? На другия
ден Пацата го пита дали е студент? Спейсън почна година след нас и точно тогава
се беше записал, отговаря утвърдително и тогава Пацата му го заби – ами къде ти
е студентската книжка тогава? Легитимирай се! Тези диалози са придружени от
бурния смях на мен и на Гошо.
Станойка ни наричаше „диви
тракийски говеда” и ни обвиняваше, че ще я уморим. Но тя, придържайки се към
историческата истина, всъщност умря в Бургас, при децата си. През това време,
зимата, стаята абсолютно не можеше да се стопли. Взехме допълнително печки и
навъртяхме сметки, които не можехме да платим. Напролет ни изключиха от
енергото и ние напуснахме „кораба”. По-късно вече живях в общежитията, което е
съвсем друга история…
В следващото хилядолетие отново
отидох в Търново. Нямаше го „Мазния”, „Станка”, „Синята лодка”, „Ониксчето” и
сума ти други кръчми, нямаше я и „кривата къща” (на нейно място се издигаше
модерна кооперация). Доплака ми се, честно! Обаче видях „Тихият кът”, почти
напълно запазен от предното хилядолетие. После излязохме на „Калоян” и там…терасата
от 1928-а още си стоеше непокътната, както и цялата къща. Създателю всеблаги,
благодаря ти! Дори и в най-трудните моменти, Ти винаги даваш упование, дори и
на един не толкова добър разказвач, какъвто съм аз.
ДиМитко
Няма коментари:
Публикуване на коментар