Сефте

Това се случи отдавна, в края на миналото хилядолетие. Димитко токущо беше завършил Магнаурската школа в Старопрестолнината, когато бе връхлетян от мисълта, че вече трябва сериозно да се работи. Сбогом купони, изпити и безметежни скитосвания, очаквало го рутинния живот на труженик или професионалната кариера на безработен. Всеизвестен факт е, че трудът създава трудности, а работата заробва човека, но самото търсене на работа се оказало също сериозно изпитание. Пък и кой е изгубил тази работа, че Димитко да я намери?

Така с диплома в джоба, това да се приема в приносен смисъл, нашият герой естествено, се записал в Трудовата борса, защото роднините и близките му с нищо не можели да помогнат в трудната му мисия. Трудовият му посредник г-жа В. го посрещнала любезно, даже го попитала какво би искал да работи.

-Директор - без да се замисля отвърнал Димитко.

-Ама защо така се държите? Вие подигравате ли ми се? - обидила се госпожата.

-А Вие, защо така ме питате? Попълнил съм документи, виждате какво съм завършил и мога, естествено е, че търся работа според ценза ми!

-Какъв ценз – сбърчила вежди дамата.

-Образователен – пояснил кандидатът. То няма да стоя и да чупя пръсти и да хленча – искам работа...

Отначало още двамата не се харесали, затова и следващите им срещи не били твърде успешни. А в ценза пишешело – специалист по история, с педагогическа специалност. Най-разумно било, че такъв кандидат може да работи като учител, в музей или архив. Обаче работа – йок! Не че нямало обявени работни места, но директорите предпочитали педагози с опит. Един прясно дипломиран историк, много ясно, нямало откъде да има стаж. Не че Димитко не ходил на събеседвания, ходил, даже на много. Обаче все не виждали в него печелившия кандидат. В едно

от школата му намекнали, че взимат подкупи. С присъщата си непорочност, нашият мераклия за работа им рекъл, че и той е готов да взема...Чак после загрял, че хората са му обяснявали за старата изпитана схема – Дай и на теб да дадат! То за това и в Библията го пишело, ама кой да чете?

На една от срещите с г-жа В., дамата го посрещнала усмихната.

-Намерих Ви работа като учител! - тържествено му казала тя.

-Къде – полюбопитствал героят ни.

-В Елхово!

-Че то даже не е в нашата област – протестирал младежът.

-То не е града за който си мислиш, а село, бившето Милево – пояснила дамата.

-Милево, на 30 километра, отказвам – категоричен бил Димитко.

После въпреки куп уговорки и клетви да не отказва работа, нашият кандидат бил несломим и запазил статута си на търсач на работа. В неволята си обаче той не бил сам. Същите премеждия имал и неговият най-добър приятел от Магнаурата – Панчо. Те даже и така ги наричали състудентите им Дон Димитко и Санчо Панчо, щото били неразделни много години.

-Виж – казал Панчо – търсят коняри на хиподрума. Две нощни, две дневни и две денонощия почиваш, а заплатите са като учителски. Голяма далавера!

Двамата не му мислили, а хванали двойката, тролея, и в един дъждовен ден акостирали в хиподрума през големите локви по улиците в крайния квартал. Тук директор, там директор и двамата попаднали в помещението при конете. Надушвайки ги, елитните животни от Хановерската порода, започнали да цвилят, да скачат и да ритат боксовете, като същински приказни лами и змейове. От ударите изхвърчали искри, направо страх да те хване. Панчо се притеснил, и казал:

-Тези зверове ли ще гледаме, то аз прав с вдигнати ръце мога да мина под тях!

То и без друго не бил много висок, а в армията бил танкист. След малко в помещението влязъл един от гледачите и ги попитал какво търсят и им обяснил, че директорът е в Пловдив. Когато двоицата му обяснили причината за посещението си, човекът им обяснил, че тази работа (ех, и тази ли въздъхнали двамата) не е за тях.. Те попитали защо, но гледачът само се изсмял...Тогава приятелите отишли в близката кръчма, пийнали мастички и се прибрали по живо, по здраво...

Не се знае как щяла да продължи трудовата биография на Димитко, но явно г-жа В. била впечатлена от него, защото вече след започването на учебната година, го уведомила по телефона, че има свободно място за него в едно от градските училища. Този път, опознавайки добре съдбата на безработния парий, Димитко не отказъл, а твърде бързо, се съгласил с офертата. Тогава възникнала нова пречка -  никъде не можел да си намери трудова книжка, а това е задължителен документ при постъпване на работа. Посъветвали го да отиде при синдикатите, които нямало как да нямат такива книжки, защото те се грижат за всичко, което касаело и ще касае живота на работническата класа. Димитко учтиво почукал, поздравил и казал за какво е дошъл. Там един важен синдикалист го попитал какво ще работи. Пряснонаетият отговорил – учител и тогава синдикалистът го помолил да прочете едно заглавие във вестника, тъй като си забравил очилата. Димитко прочел: „УЧИТЕЛ СЕ ОБЕСИЛ, НЯМАЛ ПАРИ!“.

-Аз няма да се обеся - категоричен бил Димитко.

-Ще видим, ще видим – поклатил глава събеседникът му. В крайна сметка, след толкова трудности, нашият герой започнал своя трудов път, дето има една дума – направил сефтето...

Но защо разказвам тази отколешна история, чак от миналото хилядолетие? Така притиснат до стената, ще отговоря, че този разказ е хем за поука, хем за забавление. Защото предното хилядолетие не бяхме членове на ЕС и тогава мнозина смятаха, че е по-добре да се обесиш, отколкото да работиш при онези условия. Сега обаче за младежите без стаж, има специални програми, които им осигуряват (понякога) поне деветмесечна заетост, т.е. обесването може да се поотложи. В днешно време, никой няма да ти се изсмее, че искаш да работиш, а пък едва ли някой ще ти говори за подкупи. Авторът може да бъде оспорен от някои евроскептици и популисти, но всички ние, които помним България, преди и след влизането ни в ЕС, знаем, че със сигурност сега се живее много по-добре...

Лукавиян