Поредното спасяване на „Берое” – историята се повтаря

„Берое” е като редник Раян, всички искат да го спасят и са готови да се жертват, но...Старозагорският клуб съвсем не е като Раян, т.е. далеч не всичко го обичат толкова много, колкото се иска на феновете, поне колкото са останали.

„Берое” през 1970 година бе изваден от „А” група, благодарение на вътрешния министър Ангел Солаков и други партийни другари. Тогава Партията с главно П, се грижеше за всичко, включително и за туширане на „недъзите” във футбола. С усилията на местните видни партийци, а и защото Солаков изпада в немилост, беройци се връщат само след година в елита. На приливи и отливи тимът играе през годините, но постига и много успехи, печели четири пъти Балканската купа, не е лесно да гостуваш под „Аязмото”, беройци могат да вгорчат живота на всеки. Най-големият успех е шампионската титла през 1986-а, засега единствената.

Още в първите демократични години „Берое” намира първия си благодетел – Атанас Атанасов-Кеби, който е добър за феновете, докато има пари. После идва сривът и отпадането от елита. Тогава Станислав Танев-Камилата с поредица от умели клубни сливания, вкара отборът отново в първа дивизия. На него също не му стигнаха силите, да издържа отборът. Новият благодетел Николай Банев, така и не се разбра защо взе „Берое”, който го игра „разсърден” и предаде акциите си на гражданско сдружение, които трябваше да спаси клуба. В него феновете се опитаха да играят по-важна роля, а старозагорските бизнесмени, колкото и да се изтъкваха, не можаха да осигурят нормално финансиране. По онези славни години, въпреки безпаричието, отборът игра вдъхновено и с любов бе наричан „Лудата банда”.

Тогава дойде времето на поредния спасител, в случая премиерът Борисов. С присъщия си маниер, той директно нареди ТЕЦ „Марица изток 2” да поеме издръжката, по същата схема, както Марешки беше принуден да издържа пловдивския „Локомотив”.

Не остана назад и общината, която също даваше около милион на година. За толкова пари, зелено-белите стигнаха до второ място, въпреки че тогава в елита броят на участниците бе сведен до минимум. Клубът спечели и две Купи на България. В повечето години от декадата на централата, беройци кретаха сред средняците, т.е. нищо особено не постигнаха.

Всички знаеха, че централата не може да издържа вечно отборът, по заповед на щуката. Вялата игра пък сведе редовната публика на стадиона до няколко стотин души. Доста далеч от предни години, да не говорим за морето от привърженици през годините на социализма.

Сега пак имаме ново СНЦ, което иска акциите на беройци, същите, които ТЕЦ-а искаше да продаде за милиони, въпреки че централата също ги взе без да плати за джиросването. Но и без пари, едва ли ще се намери лесно мераклия, който да издължа „Берое”. В града има много крупни фирми, с многомилионни печалби, но да наливаш в родния футбол е все едно да пълниш каца без дъно. Остава ни единствено да повтаряме мантрите, че всички обичат „Берое”, затова гарата да се боядиса в зелено и т.н. А истината е, че на думи може всички да обичат, но пари никой не иска да даде. Въпреки продажбата на виртуалните билети за контролите, въпреки призивите за подкрепа, не са много мераклиите да дадат пари, пак се чака идването на спасител...поредният, но сигурно не последния.