25.10.2018 г.

Старопрестолното Търново през погледа на две хилядолетия

Старата тераса на "Калоян" №8 още стои
Когато човек е живял в Търнова-града, къде пет лета, после дълго време не е стъпвал там, па пак е посетил Старопрестолнината, открива с пълна сила истината в клишето: Светът вече не е същия…
Като първокурсник пристигнах къде октомври, след рождения си ден, въпреки че учебната година беше започнала (това беше през миналото хилядолетие). С една раница багаж и без всякаква идея, къде ще се установя. Къде, къде – хоп, при Пацата и Гошо Видев в „кривата къща”, която се намираше в една от уличките, точно под площада на Велчовата завера. Такава сграда не съм виждал нито преди, нито по-късно, а за съжаление, вече я няма, а за проклетия нямам и снимка. В нея, от улицата, човек можеше да влезе направо както на първия, така и на втория етаж, поради стръмнината на сокака, на който се намираше. Долу, квартирант бе Бони, екзотичен турски циганин, с артистични и хомосексуални наклонности. Аз бях юноша бледен и затова мен не ме задяваше, но Пацата…Него го преследваше, ама по-така, не съвсем брутално. Казваше му: „Ако ми паднеш, с език ще те съборя в леглото и повече жена няма да поискаш да видиш…” Естествено, Пацата не му се върза, а Бони страда много по него, какво да се прави – Любов, не може да се обясни с логични доводи. В тоалетната пък живееше един плъх, който тревожеше всеки, който я посещава за по-дълго, с мисълта че може да скочи и да го захапе за задника. Естествено нямаше и баня, а по това време закриха и всички градски бани. Затова имаше истински студентско-хипарски живот – къпеш се не когато искаш, а когато ти се отвори възможност…
Тази уникална архитектура никак не ме изненада, защото още от влака, видях кола паркирана на покрива на гаража. Това може да се види само в град с голяма денивелация, в Зарата – трудно. В курса се запознах и с първия ми съквартирант – брата Калин. Брата, защото кога се запознахме цитира Радой: „Човек за човека е брат! Разбра ли бе, гад!” - и си тръгна. Чак после се разбра, че търсил съквартирант и аз се озовах на улица „Чавдарче” (сега „Чавдар”), над Съда. Ама то си беше съвсем обикновено блокче, с всички екстри. За това продължих да замръквам, че и осъмвам в „кривата къща”, където подготовката за изпитите течеше с един безкраен празник. В резултат на това, за първия си сериозен изпит по „Етнография” получих каквото заслужавам, т.е. двойка. Баба ме успокои: „Ами две, нали си го взел?”. Аз не че не знаех нищо, ама първо репликирах Николай Колев (наричан от студентите Босия), а после той се заяде за авторите, които всички ми бяха адаши, ама не се сетих какви трудови са писали. Както и да е, на поправката получих петица.
В първата квартира, се оказа, че хазяите са ме разглезили много, добре че имах опит и от „кривата къща”. Следващата ми многомесечна спирка бе на „Цветница”, сега улица „Цветарска”. Защо са я прекръстили, така и не разбрах. Там хазяи ми бяха родителите на прочутия филолог – Гено Секса. Те още в началото ме предупредиха – бойлерът се пуска веднъж седмично, за не повече от 15 минути, абсолютно забранено е воденето на мъже и жени. За жените разбрах от раз, ама мъже? Тези да не ме засягат нещо на чест? Не, не било това, щели сме да се напием. Съгласих се с разбиране, но колаборация с тях не се получи. Имаха една булонка, надушваше ме звярът му неден, през пет врати. След като хазяите ми ограничиха възможностите за контакти, тъй като още нямах планове да влизам в манастир, взех да се прибирам по-късничко, понякога и около пет-шест сабахлем. Кучето-пазач ме посрещаше с бесен лай и после старците – снощи се прибра в толкоз часа, после пък – в пет заран, аман-заман, събуди ни. Особено положение!
Реших да опитомя дзвера, какво ли не му давах – салам, мекици, салата даже, па той едно си знае – да лае, мамка му и дзверо. Веднъж кога пак си изяде подкупа, взе че веднага ме залая, а аз с бърза ответна реакция го гепих за гърлото и взех да стискам. Булонката позабели очите и аха да я пратя в кучешкия й рай, дето й е мястото, ама не щеш ли – хазяйката цъфна в стаята. Спаси се гадинката! Ми после, час по късно, видях че отмъстителната твар се е изпикала в обувките ми. Че като ми прекипя, като извиках Пацата, че Гошо, че още Наско, сбрахме се и изпихме ракията на съквартиранта-филолог, който си бе заминал на село, някои хора си имат късмет. На другия ден чаках реакцията на хазяите, че аз да им кажа, ама те – нищо…Все едно нищо не е било?!
Тогава разбрах, че тая няма да я бъде и се изнесох за първи път в Панса, т.е. общежитията. Имаше едно легло свободно, но в женската част. Пък там, пашалък майка му стара, пет жени ме гледаха като писано яйце, каквото и да означава това. Точно в този период, срещнах брата Калин.
-Къде си сега, пита ме.
-Ми, нямам квартира…
-Че къде живееш, най-сериозно ме пита.
-Ами, под Стамболовия мост – изрекох първото дето ми хрумна.
-Че не ти ли е студено – беше април.
-То като се завия с вестници, става топло – лъгондря пак.
-Еле, някой ако ти запали вестниците – мъдро додаде брата.
На втората година, вече попаднах на съквартирант, със свещ да го търсиш, такъв няма да намериш ни на север, ни на юг от Балкана. Спейсън! С него пазарихме култовата стая в сградата на „Калоян” №8. Хазяйката Станойка ни предупреди: „Не излизайте на балкона, щото ще паднете с терасата. Подът на стаята беше дървен, Станойка лудичка, в добрия смисъл на думата, тоалетната на двора, баня, естествено нямаше. Спретнахме два три купона, стаята бе голяма. Всъщност, още с пристигането си, Спейсан си изгуби книжката, в бар Версай. Върнахме се да я търсим. Аз си мисля, че търсим пари, той книжката. Срещнахме се пълзейки между масите и казвам – Няма ги!, а той – „Няма я! Аз го питам какво няма – той книжката! Каква книжка? Той пита какво търся, аз казвам – пари! Спейсън се чуди – какви пари? На другия ден Пацата го пита дали е студент? Спейсън почна година след нас и точно тогава се беше записал, отговаря утвърдително и тогава Пацата му го заби – ами къде ти е студентската книжка тогава? Легитимирай се! Тези диалози са придружени от бурния смях на мен и на Гошо.
Станойка ни наричаше „диви тракийски говеда” и ни обвиняваше, че ще я уморим. Но тя, придържайки се към историческата истина, всъщност умря в Бургас, при децата си. През това време, зимата, стаята абсолютно не можеше да се стопли. Взехме допълнително печки и навъртяхме сметки, които не можехме да платим. Напролет ни изключиха от енергото и ние напуснахме „кораба”. По-късно вече живях в общежитията, което е съвсем друга история…
В следващото хилядолетие отново отидох в Търново. Нямаше го „Мазния”, „Станка”, „Синята лодка”, „Ониксчето” и сума ти други кръчми, нямаше я и „кривата къща” (на нейно място се издигаше модерна кооперация). Доплака ми се, честно! Обаче видях „Тихият кът”, почти напълно запазен от предното хилядолетие. После излязохме на „Калоян” и там…терасата от 1928-а още си стоеше непокътната, както и цялата къща. Създателю всеблаги, благодаря ти! Дори и в най-трудните моменти, Ти винаги даваш упование, дори и на един не толкова добър разказвач, какъвто съм аз.

ДиМитко 

Няма коментари:

Публикуване на коментар