Димитко, въпреки всичко, станал учител. Учебната година била вече започнала, но при проверка било установено, че назначеният преди него кандидат в „Индийскатагимназия” не бил завършил семестриално. Закона е строг, но закон! Затова той бе извикан и назначен, в един ветровит и облачен ден, в началото на октомври.
Директорката, попитала – дали има завършена и
„География“. Димитко нямал, но сприсъщата си
всеотдайност, заявил че е готов да води и тези часове. Шефката не му мислила
много и го назначила, въпреки явното несъответствие в квалификацията, относно определените по норматив часове. Програмата била
супер, часовете събрани
в четири дни – от понеделник до сряда, плюс
петъка, който си е майсторски ден.
Димитко внимателно пристъпил в двора, където
поотраснали циганчета се
замеряли с камъни и си подвиквали – „Хас му
кар!“. В този момент той не
разбирал какво означават думите им, но
постепенно понаучил езика на ромите, да знае какво си говорят, включително и за него. Споменатият
израз на ромски, т.е. на цигански,
не е за превод. Само
ще спомена, че последната дума е точно като една друга такава, на български, с
три букви, която е толкова популярна, че може даже да се види изписана по стените
дори и в чужбина. Това, вероятно е древно заклинание заберекет, но в днешно време
се възприема
като много неприлична и хулиганска. Между другото и на български това трибуквие също започва с К.
Така започнал педагогическият път на Димитко,
който се оказал твърде кратък, но пък оттогава запази голямо уважение към
всички, които имаха куража и ината да работят тази възрожденска професия.
Още преди да стане учител той знаел, че
професията е върло феминизирана. Обаче си нямал представа, какво е да работиш в
толкова голям женски колектив, ако и във въпросната гимназия да имало и доста
мъже. Това бе умишлено уредено от ръководството, заради честите безредици,
причинени от традиционните ромски обичаи, сред които се открояваше, по онова
време – кражбата на моми...
Всъщност гимназията не била съвсем „индийска”,
по-скоро голяма част от учениците бяха потомци, според ненапълно потвърдената
теория, на едни индийски племена, които се разселват постепенно в света,
идвайки от своята прародина – Индия. Имало и други възпитаници, и то доста, но
голяма част били изключени от други училища и идвали в това средно школо, поради липса на друга алтернатива. Прецизна селекция, с две думи...
Колежките не приели добре Димитко, по-скоро хич и
не му говорели. Не че нещо го тревожело, но все пак, отвреме-навреме трябвало
да влиза и в учителската стая, където се попълвал, по онова време, т. нар.
Материална книга. В нея се записвало какви уроци си преподавал... Чак на
третата седмица една от колежките го заговорила и нещата потръгнали малко.
Имало такива, които непрекъснато го дебнели да го докладват на директорката, но
така е когато се работи в голям екип. Скоро Димитко се сдобил не само с
врагини, но и с фенки. Също така много си допаднал с колегата географ и с
учителите от Катедра „Физкултура”. На всичкото отгоре бе и класен на 7а. В
класа му имало само три останали момичета. Другите се били задомили, какво да
чакат? От трите, две били циганки и една българка. Първите сигурно вече се водили
вече стари моми, но пък били спретнати, хрисими и се учили добре. Постепенно
Димитко опознал колектива, но и колектива го опознал, децата също. Естествено
той се проявиб като добър колега и находчив педагог.
Катето била колежка, незавършила още ВУЗ и имала
чувство за хумор и естествено се включи в компанията на най-младите и начинаещи
учители. Често при шегите и закачките и все повтарял следния майтап. Катето ,
която била около 120 килограма живо тегло, питала често Димитко - ще се ожениш
ли за мен? А той отговарял утвърдително, но с условието да завърши университет,
защото всичките му роднини били висшисти... Димитко пък често я закачал, като
казвал – Катерино, Катерино, недорисувана картино... Когато го питали – защо недорисувана,
той отговарял, че Катето е толкова голяма, че не може да бъде нарисувана. Тя
обаче не се сърдила.
Димитко имал и врагини! Неизвестно защо, една
троица колежки, редовно гледали да го наковладят на директорката, която, както
вече споменахме бе широко скроена дама и от нищо не и пукаше.
Веднъж, едната от тях вдигнала голям скандал на
Димитко, че писал две по история на Айнур. Той бил ученик от фичерите, цигани,
които се смятат за турци. Историята бе следната. Айнур е унисекс име, тъй като
в турския език няма родове. Става и за момче, става и за момиче. Въпреки че има
и чисто мъжки и чисто женски имена – никой турчин не се казва Айше, например.
Та Айнур бил в 6 клас и учеше Възрожденска история. Ученикът бил шестокласник,
но трудно четял. Затова и от него не можеше да се изисква много. Когато Димитко
го изпитва, Айнур не искал да отговаря, защото в урока турците били лоши, а
българите добри… Тогава Димитко му казал, че ще го пита за устройството на
Османската империя, в който няма и намек за лоши турци. Айнур обаче пак нищо не
знаел. Младият педагог съвсем опрости изпита, довеждайки го до един въпрос –
Кой е башът в Османската империя? Айнур отговорил – Мустафа паша!!! Учителят
обяснил, че Мустафа Кемал, ако става въпрос за него, е унищожил империята, а не
е бил султан, както е правилния отговор. А Кемал го наричали баща на турците,
като се смята за турчин, как е баща на турски? – зададал въпрос Димитко.
Отговорът бил бубако или баба! И тъй като баща е АТА, а не БАБА, което е татко,
Димитко написал двойка на Айнур, с добавката, че той е срам за българския,
турския и циганския народ!!! Ама откъде-накъде ще му пише двойка? Щото Айнур
имал двойки и по български, математика и т.н., по почти всички предмети, което
бе нормално за човек, който не може да прочете повече от две изречения без да
срича и после съвсем няма сили да продължи… Ама така децата се обезсърчавали и
напускали училището, а по линия на делегираните бюджети намалявали парите и
трябвало да се съкращават учители… Ами да се съкращават – така отговорил на
колежките Димитко. Айнур не може да чете в шести клас, ами как ще е в седми, то
направо диплома от университета да му дадат…
Малко след това директорката го извикала и трите
злобарки-колежки го изпратили с доволни погледи. Шефката му задала два въпроса
– не може ли да пише три на Айнур и дали може да напише дипломната работа на
неин познат? Митко отговорил отрицателно и на двата въпроса и тя не настоявала
повече. „Какво ти рече директорката, наказа ли те?“ – попитали злобарките. „Не,
награди ме!“ – отвърнал Димитко. После не удовлетворил любопитството им, защо е
„награден“, а ги посъветвал да питат шефката.
Най-трудният му педагогически случай обаче бил с
Галин, който попаднал в 7 „а“ клас в средата на годината, след изключването си
от поредното школо. Още в началото двамата се сдърпали в час, а Галин нагло
приканил младият педагог да се разберат в коридора. Димитко се съгласил,
въпреки че двамата били равни по килограми, а младежът дори изглеждал доста як,
на всичкото отгоре бил и оставал две години и би трябвало да е в девети клас.
Учителят реагирал умно и наритал Галин по стълбите, преди той да се подготви за
сблъсъка. След часовете младежът го замерял с камъни отдалеч, но не го уличил,
за което Димитко се заканил, че другия път ще го набие по-сериозно. Така
Галинчо спрял да влиза в часовете по история, а Димитко бил привикан, този път
от помощник директорът. Смятал ли да продължи да работи като учител? – Да! –
Биел ли децата? – Димитко отрекъл. Когато попитал за какво става въпрос, зам.
шефът казал, че обещал да не споменава откъде е сигналът. Младият педагог
останал в неведение до поредната родителска среща. Тогава в стаята влязъл
одърпан човечец, който се оказал бащата на Галин. Той рекъл, че синът му не
ходи на училище, заради заплахата за побой от историка. Димитко се позасмял и
обяснил каква е цялата одисея. Бащата проявил разбиране и обещал като се върне
да пребие синковеца си, но учителят го посъветвал да не прави това. – Важното е
да влиза в часовете, да се държи кротко, да получи някаква оценка и това е –
мир и любов, това бил даденият съвет. Галин се върнал в часовете и работата потръгнала.
Веднъж обаче Димитко видял, че Галин си играе с нож тип „пеперуда“. Попитал
защо му е това оръжие, а Галин казал, че имал пререкания с по-големи роми,
които по адет идват да оглеждат булки сред ученичките. Те му се заканили и той
се подготвял за отпор. Тогава с много усилия Димитко взел ножа, като добавил,
че когато вадиш нож ставаш или страшен, или смешен. Казал на младежа, че
вероятно ще го причака група и или ще намушка някой и ще го пребият или само
второто. А може и по сериозно да пострада…
След време Галин влязъл в час с посинено око. Димитко
го попитал колко хора са го причакали. А те били петима и му взели маратонките.
Учителят върнал ножа и отношенията с Галинчо станали приятелски. Накрая на
годината, това да си остане между нас, като благодарност Галин дал на педагога,
въпреки че той се дърпал, бутилка ракия, увита грижливо във вестник и сложена в
найлонова торбичка.
Димитко бил поканен и на абитуриенския бал,
въпреки е не преподавал на големите. Там физкултурникът направил голяма беля.
Казал, за географът и Катето, като даскали от тежка категория, че е хубаво да
се вземат. Първо го казал на географа, който си признал, че толкова ракия не
може да изпие. След което сплетникът-учител разказал това на Катето. По пътя
подпийналите учители се държали по-зле от най-лошите си възпитаници. Разменили
си реплики от рода на – „Простак”, „Мръсно животно”, „Свиня” и т.н. Димитко и
една друга колежка ги мирили в една друга къчма и скандалът бил потушен. В края
на годината Димитко разбрал, че титулярът, но чието място бил севръща и той
трябва да напусне. След много месеци телефонът му звъннъл и се обадила Катето.
Тя му казала, че се е хванала на бас, че ще дойде, в един часа след полонощ в
еди коя си таверна. Димитко, разбира се отказал. Тогава Катето казала, че вече
има завършено висше образование... Но нашият герой пак категорично отказал. Понякога човек не знае докъде ще го докара
чувството му за хумор...