За старозагорската гара

Железопътната гара в Стара Загора има трудна и славна история, далеч преди Стефан Вълдобрев да я възпее, т.е. преди да направи обобщен кавър на песничката за бургаската гара. В началото на ХХ век с бурното развитие на железопътното строителство се появава и старозагорската гара. Старата сграда, един вид типово строителство, е изградено по всички тогавашни стандарти и много прилича на други гари, останали от време оно. Обаче приликите са главно визуални, защото в Града на липите, сградата е по-големичка, нали тук е важен железопътен възел, който има голямо значение навремето. Освен всичко друго, старите заралии помнят, че старата сграда бе и по-красива, защото хората едно време имали по-друго отношение към естетиката. През 1977 година обаче, по тогавашен обичай, партията и правителството, решават да изградят нова гара – модерна, с подлези и коловози, почти като столичната. Поради промени в планирането, строителството се проточва, защото то става по-трудно, отколкото разрушаването. Чак през 1982-а вече гарата е готова. Тя може да не е толкова красива, колкото старата, но стана доста по функционална. Направени бяха подлези към станционната градина и коловозите, в подземната част има заведения и магазини. Така не се налагаше пътниците да преминават през линиите, а в подлеза можеха спокойно да чакат вллака си в приятна обстановка. В ония славни времена, много пътници предпочитат влаковете, въпреки че често вагоните бяха притъпкани. Композициите обаче не бяха с един-два вагона, както са в момента... Първите, които „възпяха” култовата гара, бяха музикантите от „Сарагоса бент”, които не са испанци, а германци. Това, разбира се, се чуваше само от българите, щото те не пееха на нашенски, но се звучеше нещо като – „тарата, тарата, Стара Загора на гарата”... Иначе, в края на ХХ век, лирическият герой в днешната вълдобрева песен чакаше милата си на бургаската гара. В някои варианти в текста бе включена дори популярната тогава принцеса Арабела и злия магьосник Румборак. Тук текста бе „Арабела, Арабела, вън те чака Румборак – за да те превърне в гарга, да те омагьоса пак”... Както и да е, едно е да построиш, друго да запазиш! Постепенно заралийската гара, както много други, опустя. Първо композициите се скъсиха, вагоните ставаха все по-стари и мръсни, няма вече вагон-ресторанти и т.н. БДЖ обаче реши да обнови сградата, за около десет милиона лева. Сроковете за завършването на реновирането все се отлагат, а инициативен комитет начело със заралията Първан Симеонов поиска част от фасадата да е зелена...Демек, свързана с градската идентичност, т.е. с Берое. То писма ли не се писаха, питания в парламента и т.н., а за дебатите в социалните мрежи да не говорим. Е сега има мъничко зелено, но пък има въпроси – за нюанса. Но не това е важното, поне за мен. Важното е как се върши ремонта, качеството на вложените материали, защо срокът за обновяването непрекъснато се увеличава, защо част от подлезите са запечатани и няма да се ползват. Между другото, качеството на част от материалите вече бе тествано, при една от първите градушки за годината. Ами не е добро! А градушки, вероятно ще има и в следващите години. Обаче, за това няма инициативен комитет, важното е да има зелено...И тъй сме почнали с боята, защо да не вапцаме всичко в зелено и да нарисуваме един голям Свети Патрик? Може пък така да привлечем ирландски туристи... Ето това ще е истински новаторски бранд за града. Първане, как не се сети за това? Димитър Славов