Старозагорската опера стартира годината със силен афиш

Преодолявайки „каръкът на маските” старозагорската опера отново отваря врати на 29 януари. В началото на 2020-та, при подготовката на спектакъла „Бал с маски”, оперният театър за първи път преживя карантината, която се повтори през есента и отложи традиционния фестивал на оперното и балетно изкуство, който е насрочен за тази пролет.

През 2021-а се отбелязва половин век от откриването на новата сграда на операта и затова се планират поредица от специални събития. 

Силният афиш, когато се възстанови провеждането на културни събития включва – концерт-спектакълът „Джазоспекция”, който се играе от 2017-а, но след него идват класическото „Лебедово езеро” на 4 февруари с изпълнители от различни страни, познати на ценителите на това изкуство. На 12 февруари е моцартовият „Дон Жуан”, на 16-ти най-популярната опера на Бизе – „Кармен”, а „Палячи” на Леонкавало и „Замъкът на херцога Синята Брада” на Барток ще бъдат представени в един ден на 19 февруари.

На 26 февруари от 19 часа и на 27 февруари от 16.00 ч. за първи път в България  ще оживее едноактната камерна опера „Двамата свенливци“ по музика на Нино Рота.

Естествено, поради пандемичната обстановка, местата ще са ограничени, маските задължителни. 

Старозагорските градоустройства – без ясна визия и план

От властта не бива да се очаква много. От нея не се изисква да открива локомотива или да разбива ядрото на атома, а да решава проблемите на гражданите. Да ги решава, не да ги създава! Старозагорската власт това и прави, даже някои знаят и за кои граждани работи. Поименно. За някои хора обаче, действията по неуморното решаване на проблемите изглежда странно, неуместно, а понякога и напълно нелогично. Дори, има и такива мрънкачи, които смятат че властта въобще не е наясно какво прави. И имат известни основания да изказват такива богохулни мнения, макар всяка власт, както се знае, е от Бога дадена. Не трябва да й се противиш, може само да я обичаш и подкрепяш безрезервно...

Въпреки всичко, тъй като има свобода на словото, то в това най-вече има свобода, тук ще се спрем на позицията на тъй наречените мрънкачи, щото официалните позиция на властите е ясна, тя е повтаряна, потретена и мултиплицирана във всички местни и национални медии.

КЗК спря конкурса за избор на проект на многофункционална спортна зала, в новия парк, заради конфликт на интереси на един от участниците. В този случай администрацията, разбира се, не била виновна. Ако победителят не обжалвал, общината щяла да прекрати конкурса и да назначи нов. Тук интересното е след като един от участниците в конкурса не е спазил правилата, защо за победител не се обяви вторият, след като при него няма конфликт на интереси?

Залата трябваше да мине на първа скорост, по специален режим, защото била жизнено необходима. За спортните клубове, за града, който я заслужавал. Затова и всички спортни клубове застанаха зад кмета.

Тук възниква нов въпрос, който би трябвало да е първи. Кога в Стара Загора са се провеждали мероприятия с около 5000 зрители? Колко такива има годишно, за да се сметне дали могат да се възвърнат разходите? Иначе, общината вече имала отпуснати 14,5 млн. лева държавни пари. С още малко самоучастие и залата ще стане за чудо и приказ.

Имаше един кмет, доктор при това, който се опита да направи града рок-столица. При безплатните концерти на световни групи се събраха около три хиляди души на стадиона. Изявата на „Скорпионс” се провали и върнаха парите от билетите, като се оправдаха с лошото време. Е, щом известните германски рокаджии не успяха да напълнят стадиона, какви мероприятия ще събират и то редовно зрители в новата зала? Лошият пример на подобни зали в други български градове показват, че такива обекти трупат само загуби.

Една проста справка за дейността на сега съществуващите зали в Стара Загора е показателна за голямата разлика между приходите и разходите им, загубите са стотици хиляди левове годишно. Може би управата иска да ги закръгли на милион?

Местната власт в последните години е в пълно градоустройствено безсилие. Например събориха сградата на стария общински съвет, който всъщност е историческа сграда, в която е било дружеството за електрификация на града и дюкяните, от чиито наеми се финансирали училищните настоятелства преди 1944-а. Но тогава управниците мислили по по-друг начин. Не като сега...

Добре, събориха сградата, какво да направим на това място. Най-добре би било, там да няма нищо, поне да се отвори малко пространство в центъра на презастроения град. Но не, решиха, че там ще се извиси осемметрова статуя на хан Тервел. Речено, но несторено...архитекти се изсмяха, че то на толкоз тясно място, монумента няма да има добра визия. Мислиха, мъдруваха, решиха пак да вдигнат сграда, естествено модерна и никак невписваща се в околната архитектура. Мина конкурса, после зарязаха идеята, за да стигнат пак до същата мисъл и да подготвят нов конкурс за сграда, също многофункционална, по публично-частно партньорски почин. Че защо тогава бутнаха стария съвет, който всъщност е историческата доходна сграда? Ако е била опасна, това е друг въпрос, но никой не е споменал за проблеми с конструкцията й.

Държавната власт също много помага с идеи, а и ресурси. Например, отрезвителя е предаден безвъзмездно и на негово място ще правят паркинг, т.е. просто ще изравнят терена. В квартала няма проблем с паркирането, но все пак е нещо. Виж бившото АГ, там въпроса какво да правят сградата остава с пълна сила. Това е също историческа сграда и роден дом на десетки хиляди старозагорци, и бивша Съдебна палата. Ето тук може да се развърти с пълна сила градостроителния импулс на заралийските управници.

С нетърпения гражданите тръпнат да видят и новите инвеститори в икономическа зона „Загоре”. Там, според мечтите на управата, ще дойдат високотехнологични компании, които ще имат голям приход, работниците им ще са с високи заплати и така ще помогнат за икономическия просперитет в града. Досега обаче инвеститорите са само двама, и то местни фирми. Единият е известна търговска верига, която ще изгради нови складове, наречени за по-авторитетно логистичен център. Другата фирма е индустриална, но пък не високотехнологична и също местна.

Иначе в града, за няколко мандата се ремонтира всичко, което можеше да се ремонтира – областна управа, парк Аязмото, центъра, сега станционната градина, стария театър, зоопарка и стария театър. Даже през 2012 се ремонтира и паметникът на подп. Калитин, който нямаше никаква нужда от ремонт. На поставените плочи, се допуснаха много фактологични грешки. Всъщност, относно новата фактология, в нея няма нищо вярно. И това си остана така, до ден днешен. Значи става дума за стил на работа, за система, а не за отделни грешки.

Властта не иска много от гражданите, само да им се похвали, като им даде пълната възможност да се съгласят с всички нейни планове, които, разбира се, се правят само зя тяхно добро, и да я обичат. Но не трябва да забравяме и мрънкачите, те са малката част, която ни кара да мислим, че не живеем в други едни времена. 

„Хранилка” е дебютната книга на Иван Комита

Екстремни сцени с кортежи и спортни автомобили, предателства, схеми за пране на пари, търговия с наркотици и елитна проституция...

Този роман разказва необикновената история за пет години от живота на един милионерски наследник – достоверна картина за средите на богатите и известните, света на модата и престъпността.

Богатството му е причина да стане жертва на похитители, а след това и жертва на любовта, когато научава шокиращата тайна за жената, която обича.

Така подклажданият от по-рано бунт срещу доминантната фигура на бащата и семейния бизнес ескалира и героят, окуражен от появата на еднаквите числа, поема по нов път в живота си в търсене на независимост и щастие.

За свои спътници той избира италианската мафия и славата, като ги превръща в инструменти за постигане на целите си.

По този път показността и сексът се превръщат в негови приоритети, а дрогата и алкохолът – в негови отдушници и лекове за незарасналите му рани.

Път, който го отвежда до предречения и неизбежен крах.

Дали ще оцелее зависи само от това ще последва ли полъха от Изтока, или ще скочи срещу него.

Иван Комита е пиар, журналист и бивш главен букер на една от най-големите модни агенции от близкото минало – „Ексграунд“. Висшето си образование завършва в Техническия университет София. Той е правнук на българския революционер Иван Хасъмски. Създател е на популярната в социалните мрежи кампания „Модерно е да се чете“.

След критичен момент в живота си Комита претърпява пълна личностна трансформация и започва да практикува йога и японското бойно изкуство шотокан карате-до. Така идва и вдъхновението за първия му роман  „Хранилка“.

От 25 януари 20210-а в книжарниците е дебютния роман на младия български автор Иван Комита. „Хранилка“ (изд. Книгомания) е достоверна картина за средите на богатите и известните, света на модата и престъпността, като историята се разказва от гледната точка на един милионерски наследник.По жанр сюжетът и стилът на писане на автора пасват изцяло на определението за трилър. Негов редактор е писателката Ина Вълчанова, която споделя в отзив, че е респектирана от всеотдайността на Иван Комита към писателския труд по време на общата им работа. „Винаги съм смятала, че българската литература страда от недостиг на добре написани жанрови романи. Този е такъв. Предричам му много читатели“, споделя Вълчанова.Дизайнер на корицата е Тодор Манолов.

„ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ГЛОБАЛНИ КЛИМАТИЧНИ ПРОМЕНИ”

Книгата предизвика фурор на чешката литературна сцена още с излизането си – и заслужено спечели най-престижното отличие в страната, наградата „Магнезия Литера” за проза. Чешки писател пое предизвикателството да е наследник на Храбал. Йозеф Панек вече на български с книгата, която го направи известен.

По страниците като в криво огледало се оглежда и животът на самия автор – изключително интересна личност, посветила се на науката и пътуванията. Панек е учен със свой собствен път в областта на молекулярната генетика. Дълги години живее в Австралия и Норвегия, но решава да се завърне в родна Чехия.

Всички тези пътувания, както и опитът му в сферата на биоинформатиката, се преплитат в сюжета на „Любов по време на глобални климатични промени”.

Заглавието напомня Маркес, при това не напразно. Защото малката по обем, но изключително богата като съдържание книга е за невъзможната любов – за онази, която няма как да съществува в объркания ни свят. Изненадите следват една след друга за читателя – по стил пък писателят доближава литературния аромат на класик като Бохумил Храбал. Всичко това накара критика и читатели да отправят ласкави думи към него.

А по страниците на „Любов по време на глобални климатични промени” главният герой се озовава в съмнителен хотел в Бангалор, Индия. Предупреден от приятели, че местните момичета дават всичко на света, за да спечелят бял мъж, с който да заминат за Европа, той се отнася крайно мнително към всичко наоколо. Но животът е игра и е приготвил за всички ни великолепната си сцена… Случва се неминуемото и нашият герой се влюбва в една от онези индийки, за които го предупреждават. Но дали предубедеността ни не е най-големият наш враг? Защото красивото момиче се оказва учен, презрян от индийското общество, но добре приет в научните среди. Следва кратка, но бурна любов – и смрадливият въздух над Бангалор се изпълва с феромоните на щастието, а двамата герои се впускат в особено пътешествие… Да разказват истории за моментите, когато са се чувствали различни, пренебрегнати, отхвърлени. 

Така се пренасяме в Ню Йорк, но и в Париж, също в Исландия и Чехия, навсякъде, където примитивизмът в човешката душа се бори с изкуството да сме хора.

Защото „Любов по време на глобални климатични промени” е книга за онзи свят, който сме изгубили или за който не сме дорасли – свят на екологично равновесие и етническа толерантност. Важни теми, които Йозеф Панек поднася неотразимо увлекателно, сякаш самите ние се любим с индийка на покрива на индийски хотел в мръсния Бангалор или пък стопираме неидващи коли край вулканите на Исландия. 

Разгърнете ли „Любов по време на глобални климатични промени”, тя ще ви увлече и повлече, а с последната ѝ страница сами ще погледнете към живота си другояче, като главния герой. Ето и част от избрани цитати:

-Времената не са само на мултимедии и електронна комуникация, и глобални климатични промени, но и на глобално преселничество, та нали живеете в тях, от много време знаете, че расизмът не е само морално абсурден, но и отдавна вече е станал технически невъзможен, че е технически невъзможно да не живееш всекидневно с индиец и китаец.

- Живеем в епохата на задължителния успех, общественото лицемерие и популярността, в която наивността се смята за лошо качество!

-И тези като нас по света вече са повече, хора, които не искат да имат всичко, което могат да си купят, или които не изхвърлят старата и работеща вещ, а си я ползват, вместо да я заменят с нова.

-Глей, това си е твоята карма, така че все някак ще се справиш, ще ти е от полза!

-Щастливи са не защото нямат нищо, а защото нищо друго не им остава.

ЙОЗЕФ ПАНЕК (р. 1966) завършва Химикотехнологичния университет в Прага. Докторатът му обаче е в Математическо-физическия факултет на Карловия университет, отново в Прага. Работи в Микробиологичния институт на Академията на науките на Чешката република. Литературните му опити включват и сборник с разкази освен оценената от критиката и читателите „Любов по време на глобални климатични промени”. На въпроса защо пишете отговаря така: „Принуди ме нуждата да разбера хората и сам себе си в свят, който се глобализира, да проумея човешката ограниченост, предразсъдъците ни.”

„Епосът на утринните звезди“ - разтърсваща книга за времето на Енвер Ходжа

Албанският роман, спечелил Наградата за литература на Европейския съюз – „Епосът на утринните звезди“, излезе на български в издание на „Изида“ и превод на Екатерина Търпоманова. Това е роман за неморалността на диктатурите и диктаторите, за човешката слабохарактерност и дребнавост, за склонността към оскотяване и ожесточаване срещу ближния – и всичко това на фона на една абсурдна действителност, в която няма и не би могъл да се намери смисъл, в която никой не е герой.

На 16 октомври 1978 г. албанският народ празнува рождения ден на комунистическия диктатор Енвер Ходжа, чиято личност е издигната в култ и е боготворена от верните му последователи. Но празникът е помрачен от неочаквана беда – проливният дъжд, който се изсипва същия следобед, измива червената боя, символа на пролятата партизанска кръв, от лозунгите, плакатите и портретите, окачени из цяла Тирана в чест на ръководителя на страната. Следва незабавната реакция на властовите органи и на висшестоящите партийни лидери, които виждат в този нещастен случай целенасочен саботаж, организиран от вражеска група сред художниците и артистите. Някой трябва да бъде наказан за поруганата чест на великия вожд! Някой трябва да поеме политическата отговорност! Но това, разбира се, не трябва да бъдат истински комунисти и пролетарии, произлизащи от добри работнически семейства. Така на прицел се озовава Сюлейман (който, осъзнавайки несигурното си положение, иска да модернизира името си и да го промени на Едмонд), чийто род е бил богат, преди да им бъде иззето имуществото, и който е имал нещастието да се забърка с дъщерята на виден комунист, с която впоследствие се е разделил заради нейната изневяра. Въпреки че той не заема някаква важна функция в предприятието, което изработва лозунгите и портретите, дори не е официален художник, а просто помощник, заради нестихващата класова борба клетникът усеща, че никога няма да му бъде простен този буржоазен произход, че в очите на вездесъщата партия той винаги ще бъде враг по рождение, независимо дали наистина се е провинил в нещо, или е невинен. Защото по време на диктатура истинската човечност не може да вирее – тя е обуздана с намордник, окована е с вериги в някаква дълбока пропаст, от която само от време на време успява да издаде сърцераздирателен вик.

Руди Еребара (1971) е албански поет, романист и преводач. След като през 1995 г. завършва Академията за изящни изкуства в Тирана, той започва да се изявява като политически журналист в няколко национални вестника. През 2016 г. издава романа си „Епосът на утринните звезди“, за който по-късно печели Наградата за литература на Европейския съюз. 

Не ние, а американците ни догонват постиженията

 

Много стара легенда, устойчива през годините е, че към който съюз се присъедини България, той се разпада. Ама съюз ли е, империя ли, разпада им е в кърпа вързан.

Великият Тодор Колев водеше предаването „Как ще ти стигнем американците...” Ама къде са те, къде сме ний? Там където отиват, ние вече сме го видели...

Например могат ли да ни научат да събаряме паметниците си? Не, ние имаме опит в тази работа, някои само ги окепазяваме, мажем с боя, щото са руски. Пък ние, като чуем Русия, и... треска ни тресе, както е казал Алеко. В САЩ също имат такава треска, ама по-късно придобита.

Тръмп казваше, че трябва да се възстанови производството, а не да се изнасят капитали и производство, затова го свалиха. Ний колко капитали сме изнесли и колко производства закрили, тези отвъд океана идея си нямат.

Стигна се дотам, че да обявят президента си за негоден и руски агент. Че то у нас колко негодни президенти сме имали, че и част от тях, разбира се, са обявени за руски агенти...

Щатски бунтовници атакуваха Конгреса, т.е. парламента. Голяма работа, ние колко пъти сме обсаждали нашия, запалихме и партийния дом, където сега си е баш народното събрание.

Американците спорят честни ли са били изборите им, а у нас вече дори няма особен спор по този въпрос. Сега се кахърят, че изборите съвпадали с католическия Великден...Чудна работа, все едно празникът може да попречи на хората да гласуват. Ами то, нали изборите са все в празнични дни. За уникалността на вота по време на пандемия също много се говори, все едно в САЩ и други държави изборите са били без карантина...

Апропо, в Стара Загора от 13 март са затворени обществените тоалетни, а заведенията също, поне до края на месеца. Ей на това му се казва зор, в това американците ама никой път не могат да ни стигнат. Лошото е, че има заралии, които продължават да ползват затворените клозети по прякото им предназначение и те са вече пълни догоре, сещате се с какво. Не, наистина не ние, ами американците никога няма да могат да ни стигнат. Не могат нито прахът ни да дишат, ни препълнените и затворени тоалетни.

Любов към Народната армия

"Народът обича своята армия, но и армията го обича..."

През 1990-та един от обектите на несъществуващото днес поделение 32 760, противно на традицията, се намираше в китното първомайско селце - Дълбок извор, а не в дън гори Тилилейски, където бяха повечето локации на този вид войски. В него трийсетина войника изграждаха сграда, за нуждите на Българската народна армия.

В селото гостуваха много девойки от Пловдив, дошли при бабите си през ваканцията, които предизвикваха неприкрития интерес от страна на бойците. Младостта си иска своето, а и някои от момите, не оставаха равнодушни към мераците на войниците...

Вечерта, преди началото на работната седмица, на обекта се върнаха неколцина отпускари. Всеки от тях разказваше, действителни или измислени истории, които е преживял при пребиваването си в цивилизацията. Някои случки, макар и истински, изглеждаха напълно измислени, други пък, макар и съчинени, звучаха доста по достоверно. Най-важната част от разказите на новодошлите, обичайно, се въртяха около тънката част, т.е. описваха действителни или измислени случки с жени. В столовата беше шумно и весело. Другата задължителна част от разказите бяха пиянски истории, които почти без изключения си бяха чиста истина. Тези, които не бяха излизали в отпуска, а те бяха мнозинството, слушаха и коментираха.

Този път най-впечатлени бяха от историята на Ваклото, простоватичък, но добър и изпълнителен момък, който чистосърдечно сподели, че три дни през отпуската е пасъл овцете, от което бе много доволен. Всички се забавляваха чудесно с неговия разказ, живописно описан с обичайните подвиквания към безсловесните овчици – ой вакло и ой бечи.

-Това не е човешко, а Ваклото е идиот, рече Течо, един от шофьорите. Поне да беше излъгал нещо, а той – щастието е, аз и стадото в полето.

-Защо да лъже? – рече Пе, друг от авто-групата.

-Щото такава дивотия като неговата няма никъде. До казармата не вярвах, че има такива идиоти в милата ни родина, размишляваше Течо.

-Зара, кажи някоя твоя стара история, ама любовна – обърна се той към един от наборите, който наричаха според родното му място, т.е. щото бе заралия.

-Най-истинската любов е към Народната армия, ухили се Зарата.

-Стига си дрънкал глупости като на политпросвета, контрира го Течо.

-Не, щом искаш да слушаш, мълчи и толкоз. Това се случи в школата в Русе, още когато бях новобранец. Основно ученията ги правихме в близките села Мечка, Ветово, Две могили и Щръклево.

Всяка седмица едно от занятията се провеждаше край някое от споменатите села. Веднъж, когато бях караул, вдигнаха цялата школа, заедно със съседната, за водачи на БТР-и, и всички, без наряда, заминаха за Ветово. Силен дъжд бе наводнил селото и напълнил с кал мазетата и част от долните етажи на много от къщите. Школниците за десетина часа изчистиха всичко. На другата седмица играхме бойни действия в отбрана, именно край Ветово. Хората ни посрещнаха като роднини и си казваха един на друг – ето, дойдоха нашите момчета. Никога не съм се чувствал по-горд от тази всеобща любов, ако и да не бях по време на помощната акция.

-Не, не искам такива истории, искам за мацки, не мирясваше Течо.

-Добре де, не реви, ще ти разкажа и друга, макар и да изглежда напълно измислена, продължи Зарата.

-Когато отидов във Варна, през зимата, наборите отдавна бяха там. Вече си имаха явки и конаци, познаваха и добри женици, който си пада по тази част де, дето най не мотат да се въздържат. Един  от тях, Шопа, ме закара една вечер на купон, но докато стигнем до там пийнахме, даже попрехвърлихме мярката, защото за първи път влизахме в този квартал и некоклократно се съвещавахме в случайно открити по маршрута кръчми. Когато намерихме явката, купона беще в разгара си. Имаше и доста мацки, но всички бяха вече заети, дори и за едно обикновено ухажване...

-Големи сте ливади, рече Течо. От пукница сте се провалили напълно...

-Не, още не бяхме се провалили напълно, или поне аз. Шопа е левент и половина и скоро привлече внимание, но аз заради младоликия си вид, можех само да продължа да се наливам. Но тогава...Зарата направи драматична пауза.

-Не се лигави а продължавай! – намеси се Пе.

-До мен седна една мадама, ама чисто черна, черна...като пантера. Аз се правих на разсеян, но тя взе да ме разпитва разни работи, дето сега не са за разправяне...

-Че то точно това искаме да чуем де...намеси се пак Течо.

-Питах я откъде знае български, а тя ми рече че е от Конго, тук била студентка. Додето се чудя какво да я правя, кожата и при докосване ми се стори много гладка, тя ме целуна, така, че направо ме засмука сякаш с вендуза. Аз, естествено, постъпих както всеки би постъпил в такъв момент.

-Опраскал си черната – извика Пе, все едно той е извършил този чутовен подвиг.

-Не, рече Зарата – избягах.

Всички прихнаха да се смеят, а Течо недоволстваше от края на разказа. Но Зарата проздължи.

-Всичко мина, но на другия ден се разбра, че не било съвсем така. По време на хранене, усетих че ми липсва едната плобма. Тъй като нямах никакъв спомен за инцидент със зъбите, разбрах, че конгоанката ми е изсмукала пломбата. Докато ми разрешат да отида на зъболекар,зъбът се влоши и се наложи да ми го извадят. Това е най-страшната и болезнена сексуална злополука преживяна от мен, досега...

Тук вече всички единодушно признаха майсторът на късия разказ и си разотидоха по фургоните.

Оказа се обаче, че най-опасната подобна злополука на Зарата тепърва предстои. Колето, родом от едно кюстендилско село, все по-често изчезваше нощем от неоградения лагер. В селото си имаше изгора, 18-годишна ученичка от Пловдив – Бояна. След понеделнишният развод, бойците се пръснаха според задачите си, а в лагера остана само лавкаджията и Зарата, който имаше задачата да поддържа кухнята и хигиената, но за тях отново работата се вършеше от лавкаджията, който бе новобранец. Никой от командирите не забеляза, че Колето липсва при развода, щото и те бяха махмурлии, след уикендна.

Откъм селото се видя облак прах и по неасфалтираният път се зададоха десетина разгневени и крещящи селяни. Новобранецът от лавката, като ги видя, веднага изчезна.Остана само Зарата, който за миг бе заобиколен от групата. 

-Мръсници, копелета, поганци, почернихте момичето ни, изроди... – ей такива възгласи се сипеха върху нещастния войни, който обаче, в интерес на истината, не изгуби присъствие на духа. Когато настъпи момента, в който селяните се позапряха, за да си вземат дъх, Зарата ги попита какъв е проблема. След нов вой и крясъци той разбра, че Колето е откраднал момичето си и е изчезнал от района. Особена ситуация, още повече, че новодошлите бяха корави, селски батки, които, на всичкото отгоре, си носеха колове, сапове, лопати, а един, дори и брадва. Не че ще го убият, но може да го осакатят, или поне да го вкарат за дълго в болница.

Така притиснат до стената, Зарата съобрази бързо, че само с някоя дръзка и находчива мисъл може да смили ожесточените мъже.

-Ама вие не знаете, Колето какво добро момче е! Бе, той ще я вземе...-рече Зарата на един дъх. Първоначално думите не предизвикаха очакваната реакция, но вероятно, именно такъв отговор са очаквали подсъзнателно повечето от участниците в несъстоялата се наказателна акция.

-Я, чухте ли какво каза момчето...

-Абе, какво е виновно то...

-Ми, може пък да се оженят....

-Ще, ще, щото иначе на него...мамицата му...

Спокойно само, нека да разберем кое как е...

Изказани бяха много такива мъдри приказки и в крайна сметка напрежението падна и местните си тръгнаха към селото.

Вечерта Зарата докладва на командирите, те проявиха разбиране, изчакаха младите да се върнат, а те не се върнаха. Накрая, старшината отиде и ги взе от кюстендилско със собствената си кола – за наказание, че е проспал липсата на проверката. Без да ще, Зарата се оказа пророк. Колето наистина каза, че ще се жени за Боянка. Годежът стана на плаца, на него в почивните дни издигнаха голяма шатра. И всички ядоха и пиха два дни и три нощи, почти както в приказките...   

ДиМитко