Едно дългоочаквано пътуване до Южна Америка, среща с
екзотичната, привличаща, но понякога и малко плашеща култура на Бразилия,
Аржентина, Чили, сблъсък с различни нрави и обичаи, различни разбирания и
светоглед. И допир до изпълнената с премеждия съдба на едно латиноамериканско
семейство.
Дълбоко пазени тайни излизат наяве, човешкото лицемерие и
дребнавост свалят маските на благоприличието и се разкриват в цялата си
грозота, но все пак насред жестокостта и злобата продължават да виреят и
благородството и честността.
В крайна сметка физическото пътуване се превръща в
основен катализатор на духовно съзряване и проглеждане за житейските истини.
Таня Глухчева е родена през 1986 г. в София. На пет
години заминава със семейството си за Канада, където израства сред хора от
различни култури. Силен отпечатък оставят у нея латиноамериканските им съседи и
когато няколко години по-късно семейството се връща в България, тя е напълно
убедена, че иска да учи испански. Завършва гимназия с разширено изучаване на
езика, както и „Испанска филология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи 11
години като учител, а в момента е докторант по „Политология” и изследва
популизма. Именно той я отвежда за няколко месеца в Южна Америка, точно когато
над света надвисва опасността от Ковид 19.
„Мечтата ми винаги е
била да обиколя Латинска Америка. Досега съм била в почти всички страни в
Централна Америка и всички в Северна Америка. Много се зарадвах, когато
миналата година бях одобрена по програмата „Еразъм +” да замина в Бразилия за 3
месеца, за да работя по дисертацията си. Изследвам крайнодесния популизъм и
участието на жените в политиката. Повечето студенти и докторанти, които бяха
там, предпочетоха да стоят само в Сао Пауло или най-много да отидат до някой
друг град. Не и аз.
Първоначално смятах да
отида в Амазония, когато трите месеца изтекат, да поживея с някое индианско
племе, а дотогава – през уикендите да посетя съседните страни. Представях си го
малко като ЕС – може да пътуваш, където искаш на континента. Но не се оказа
точно така. Латиноамериканците не пътуват толкова често, а когато го правят –
то е по работа или за празниците. Повечето нямат такава възможност.
Човекът, измислил
поговорката „Да бе мирно седяло, не би чудо видяло” със сигурност е имал предвид някой като мен. За отрицателен
период от време видях толкова много неща, доброто и лошото се преплитат, научих
толкова много за начина на живот, преживях неща от градската джунгла, които
никога не съм предполагала, че съществуват в наши дни:
- Голям
контраст бедни/богати. Спокойствие през деня, но щом се стъмни – става опасно
дори в кампуса на университета. Най-опасно е да си жена, при това бяла и
особено европейка.
- Природата
е приказно красива. Нямаш много време да й се наслаждаваш, защото трябва да се
оглеждаш някой да не те нападне.
- В
Чили нямаш право да внасяш никакви плодове и зеленчуци, за да не „навредиш” на
местните сортове. Имах една бразилска червена ябълка в багажа си и трябваше да
я изхвърля под зоркия поглед на полицая на летището. Не ми позволиха дори да я
изям, защото „можело да я изям със семките и пак да внеса чужд сорт в
страната”.
- До
днес има голямо разделение на расова основа, но индианците все повече добиват
самочувствие на коренното население и не позволяват на белите да влизат в
техните селища.
- Отидох
в Чили за една седмица, но заради Ковид 19, затвориха границите и се наложи да
остана 50 дни. Това провали плановете ми за обикаляне на континента, но
семейството, при което бях и обстоятелствата, на които попаднах, станаха повод
да напиша книга: „Да пътуваш в петък, 13”. За 50 дни ме замесиха в истинска
латиноамериканска сапунка. На моменти не можех да повярвам, че това се случва.
Върнаха ме в миналия век, по времето на военната диктатура и аз бях „лошата”.
За щастие, постоянно поддържах връзка с българската посланничка в Бразилия и благодарение
на нея на 1.05. успях да се върна в Сао Пауло, където от университета се бяха
погрижили за багажа ми, а от Софийския университет ми бяха сменили датата за
връщане в България. Имах голям късмет, защото всеки полет, който хващах, беше
или извънреден, или последен.
- Въпреки всичките „приключения” имам намерение отново да отида в Южна Америка, да продължа обиколката си, но този път – много по-предпазлива и изпълнена с повече опит.“