Извънредни мерки у дома и околностите

Извънредно положение обявиха на фаталния петък 13-ти, того! Да кажеш, че само нашето правителство се е побъркало, може да се преживее, но не, сума ти държави, също се самоблокираха, все едно водят война или пък са връхлетени едновременно от чумата, холерата, испанската инфлуенца от 1918 година, плюс – вариола и ку-треска.

Откъде дойде тази епидемия, обявена за пандемия, не стана ясно, но изведнъж всички правителства решиха, че само тотална карантина може да спре плъзналата зараза. Първо направиха щаб, после гласуваха извънредни закони, успоредно с това затвориха заведения, заводи, фирми и служби, кина, стадиони, басейни, библиотеки, книжарници, докато най-накрая не блокираха и градовете и не опасаха с ленти парковете, та никой да не излиза и да се мотае извън къщата си. Защото сещате се, идва страшна зараза, ще се мре...Новините също спряха, в смисъл че нищо освен за вируса не се говори, независимо дали става въпрос за спорт, политика, култура, т.е. независимо от тематичната насоченост, темата е само една.

Децата приемат извънредната ситуация долу-горе добре. Карантинираха се по стаите и цъкат на компютъра. Първоначално се дърпаха, ама след ежедневните тревоги по телевизията и в мрежата, се кротнаха и вече стават от компа само когато огладнеят. Учителите им преподават по скайп, фейсбук, вайбър и откъде ли не, а те групово си решават задачите, подсказват си, щото са много по-напред в технологиите от повечето си педагози и сигурно се молят карантината да продължи поне още три-четири месеца.

Жената ходи всеки трети ден на работа, така се организирали в службата. Още в началото на карантината ме натовари с куп задачи – да купя еднократни маски, ръкавици, дезинфектанти и витамини, за да прескочим трапа. Аз се дърпах отначало, но после, с големи връзки намерих ръкавици по 16 лева кутията, плюс маски 100 броя – по два лева парчето, дезинфектантите башка – още разходи. Маскирахме се като нинджи, колчем излезем от дома, а когато се върнем търкаме всички дръжки с препарати, дрехите оставяме на терасата да се проветрят, а ръцете и откритите части на телата си мием по три пъти – за късмет и добро здраве.

На работа шефът също ни иска с маски, а ръцете си третираме с препарати поне десет пъти на ден, без да броим обичайното миене. Абе дисциплина трябва, белким оттървем кожата.

Всичко вървеше скучно и здравословно, когато жената реши да ме карантинира окончателно. Бил съм срещнал потенциолно опасен познат, всъщност стар приятел на улицата, говорил съм с него, на по-малко от три метра разстояние, а комшийката ме видяла и докладвала, мръсница недна.

След като съм постъпил така безотговорно, директно бях изгонен от къщи, като ми препоръчаха да живея на хотел, до края на извънредното положение или поне за две седмици.

Какво да правя, нали обичам фамилията си, стегнах си багажа и тръгнах да търся хотели, макар че, и тях ги затвориха заради болестта. По стълбите срещнах комшията Пешо. Разказах му ситуацията и той без да се замисля ме покани да живея в мазето му. То не е обикновенно мазе, а просторно и много добре уредено с печка и санитарен възел, и там Пешката има една голяма маса, покрай рафтовете с провизии, където си пийва с верни другари.

-Оставия твоята, вирусът я е ударил в главата. Без друго и аз живея в мазето вече втори ден, щото не мога да понасям хората край мен. Обявих пиеща стачка, че не се трае. То маски, ръкавици, дрънканици и всеобща параноя, не се издържа човече. Каня те при мен, заедно да стачкуваме, хем и ще се предпазваме от вируса, ракия и мезета при мен долу – бол!

Седнахме, той наля и го попитах – Ти пък защо стачкуваш, разведен си от години?

-Кво да ти кажа, това дето го казваш е вярно, но нали имам кафене? Написаха заповед да затворя, а онзи ден от антивирусния щаб казват, че карантината можело да продължи два-три месеца, че даже и повече. Аз какво ще правя през това време? Единствените ми приходи са от кафето. Пак добре, че имам само един работник, вчера го уволних и точка. Как да не стачкувам?

През това време на вратата почука Никодим, приехме го без възражения. Той наблегна на ракията и мезето, щото не е много разговорлив, но каже ли нещо, все е на място.

-И ти кво мислиш за този вирус, човешка направа ли е или е мутаген някакъв? – питта Пешката.

-Абе не ги разбирам тези работи и нали избягах при теб, поне тука да не си говорим за вируси...

-Прав си, само за туй говорят и за жертвите, поименно, ако са по-извесни. Онзи ден за последно гледах новини и когато дадоха, че Северна Корея е изстреляла две ракети знайш как се зарадвах?

-Че защо? – вмъкна Никодим.

-Щото ни беше за кобит 20...

-Не, поправих го – ковит 19...

-Бит, вит – все тая. Според мен, това за вируса е социален експеримент. Ти помниш ли, като ученици да сме имали грипна ваканция? Дървена – да, но грипна? Който е болен, остава да се лекува, който е здрав – на училише. Сега имаше две грипни и накрая и таз безумна карантина. Другото неясно е, как пък всички се наговориха да повтарят едни и същи глупости – трябва да се спазва изолацията, нужни са още по-строги мерки, военно положение, във война сме и т.н., като накрая те призовават да мислиш позитивно?! Ми това си е обикновена шизофрения! При грипа искат да има няколко стотин заболели на десет хиляди за да обявят епидемия, а сега двеста за цялата страна и пандемия...Излиза че епидемиологичните мерки са различни, според обстоятелствата. Само че това, дето сега ни е връхлетяло не е чума и смъртността не е толкова висока. През Средновековието и Античността от чума са загинали около една трета, дори половината от населението на Европа и пак не е имало толкова ограничения в живота на хората...

Не ми се говореше по темата и затова рекох – Бе има си хора за това, ей къде е щаба, генерал го ръководи...

-Генерал ама хирург, ти ако искаш да те операра някой, ще извикаш очен лекар ли? – не мирясваше Пешо.

-Ще ви разкажа един виц, рече мъдро Никодим. –Живял някога един беден евреин. Той обитавал една стая с многобройната си фамилия, жената, седемте си деца и бабата. Тежък бил живота му – децата все се биели и карали, жена му недоволствала и се оплаквала непрестанно, а майка и кълняла и се сърдила. Положението било нетърпимо...

Една събота, мъжът отишъл при равина за съвет. Той му казал да мине привечер край синагогата. В уречения час нещастният съпруг срещнал равина, който му дал един козел, като му препоръчал една седмица животното да бъде в тясната стаичка с многолюдната фамилия. Трагедията била пълна – бабата калняла, жената ревяла, децата се карали, а козелът, за капак на всичко - мушкал с рогата когото свари.

Едвам изтраял до събота мъжът и изтичал при равина. – Рави, стана страшно, вече не се издържа. Тогава духовният наставник си поискал козела обратно. На другага събота, главата на многолюдната фамилия споделил в синагогата, че никога не е бил толкова щастлив от живота си...

-Нико, ти си гений. Точно това е – скочи Пешо. Досега правителствата винаги са предизвиквали недоволство у народите с алчената си и корумпирана политика. Сега, лишавайки ни от почти всичко, само дето не са ни зазидали по къщите, с възстановяването на живота в старото русло, всички ще се чувстваме много благодарни за „трогателните им грижи”. Защото всичко, което правят, ни казват, че го правят заради нас, включително и вирусната блокада...Това си е сюрреалистичен сюжет, в който всички участваме...

-Никодиме, ти нали пишеше навремето в този жанр, попитах да отклоня темата.

-Писах, но всъщност всичко описано от мен, беше взето от живота, в този смисъл съм повече реалист, както и сега – промълви Никодим и сладко замези след здрав гълток ракийка.

-А защо спря да пишеш? – попита Пешо.

-Защото вече нямам такава необходимост.  А навремето бе друго...

Сутринта камбаните забиха, вече се е съмнало. В църквите се молеха за здраве, те поне си вършеха работата, ако и гадната съседка, дето ме докладва на жената, да хулеше и свещениците, че искали миряните да продължат да целуват иконите и да приемет причестие с лъжичка. Че то черкуването е пожелание, също като любовта – ако искаш целуваш, ако искаш лапаш, никой не те кара на сила...

Покрай пиенето ми дойде друга мисъл – да се върна при семейството си. Вярно, в това състояние ще имам проблеми, но нали две смърти няма, а без една не може. Да става каквото ще...

Качих се горе доста пиян, Пешо ми се разсърди и ме нарече стачкоизменик. Нищо, все някога ще изтрезнее и ще ми се отсърди. Прибрах се вкъщи. Жената ми се отсърди, децата цъкаха на компютрите, поне те бяха щастливи. Взех една книжка да почета преди сън, днес нямаше да ходя на работа. Когато погледнах заглавието, взел съм „Чумата” на Камю...
Лукавиян