72 години по-късно отдават почит на въздушния ас Христо Костакев

На 30 март се навършват 72 години от подвига на заралията Христо Костакев, единственият български ас, свалил две въздушни крепости в един бой. По тогавашната система на Въздушните войски са му присъдени шест въздушни победи. В края на месеца площада на Старозагорските минерални бани ще бъде официално наречен на негово име, след като още през 2007 година има решение на общинските старейшини, но по неизвестни причини, този акт се бави досега. Целемонията ще се проведе благодарение на Тихомир Томов и местните активисти от ПП „Нова сила”, в сътрудничество с други патриотични организации.

КОЙ Е Христо Костакиев?   

Поручик Христо Василев Костакев е  роден на 9 април 1919 г. в Стара Загора. Роден и възпитан в скромно учителско семейство, Христо Костакев завършва е отличие гимназия в родния си град.

През 1939 г., успешно издържал конкурсен изпит, е приет за летец всред бъдещите офи­цери от ВНВУ в София.

Тук през време на обучението Костакев преминава пълния курс на летателната подготовка, обучен за наб­людател и за пилот.

Неговият първи самостоятелен полет става на 4 септември 1940 г.

В дома, в който е живял Христо
има поставена възпоменателна плоча
от клуба на летците кап. "Списаревски"

През лятото на 1941 г. заедно с други юнкери-летци е на тримесечна специализация в Кралската въздухоплава­телна академия в град Казерта - Италия. Тук той лети на самолети „Бреда-25" и „Ро-41"(учебен изтребителен са­молет).

На 30 януари 1942 г. Цар Борис III произвежда випуска в първо офицерско звание и подпоручик Костакев става адютант на Първи разузнавателен орляк в летище Божурище, където лети на самолети„Чучулига", „Врана" и „Гарван".

През октомври 1943 г. по собствено желание постъпва  в изтребителната школа на летище Долна Митрополия и я завършва в края на годината.

В начало­то на 1944 г. в 6-ти въздушен полк - летище Карлово, Костакев преминава на френския изтребител „Девоатин-520", а след това е преведен на служба в 3/6 орляк в летище Карлово, където преминава на самолет „Месершмит 109".

От началото на февруари е включен в състава на бойния разчет в орляка за борба с влитащите над тери­торията англо-американски самолети.

Бранител на родното небе

Нощната бомбардировка над София на 29 срещу 30 март 1944 г. изигра ролята на доразузнаване на целите, за да влетят на 30 март около 600 бомбардировача „Б-24 Либърейтър" с изтребителна охрана от 300 самолета „Москито" и „Тъндърболт" на Височина 8000 м.

На 30 март Костакев е единственият летец в летището. Болен на легло, с гнойна ангина, към 10 часа сутринта е събуден от тревожния вой на сирените. Тичешком излиза на плаца, дооблича се там. Тук единствен е самолетът на Командира на орляка.

Без да се колебае, Костакев бързо взема най-чудатото решение в живота си, да полети в бой, макар и болен, без собствена охрана и при това на незачислен нему самолет.

Всеки здравомислещ пилот при наличието на тези три фактора би се заслонил като зад законен параван и не би излетял в това напрегнато българско небе!

Достигнал 8000 м. височина Костакев открива мно­гобройна въздушна армада към подстъпите за София. Веднага се насочва към челната, най-лeвия „Либърейтър" от колоната, състояща се от 60 самолета в сгъстен клинов строй.

Необезпокояван от изтребители, Костакев атакува отдолу с огън избраната цел и още с първата атака прострелва бомбардировача, който експлоадира. От експлозията е засегната и летящата в съседство с нея машина, която също експлоадира.

В турболентната въз­душна зона на верижните експлозии попада и самолетът на Костакев, върху който се стоварват парчета от разрушените „Б-24".

Самолетът му става неуправ­ляем. Време за радост и възторг от пълната победа няма. Светкавично менящата се обстановка кара пило­та да вземе бързо решение.

Когато самолетът му се стабилизира в положение на летене, Костакев вижда, че зад него се отделя бяла диря. Разбира, че е повреден радиаторът и за да не се запали, трябва да се изгаси двигателя.

 От този момент тритонният самолет продължава да лети само благодарение на пилотското майс­торство на Костакев, пред когото сега се изправя наново въпросът: да скочи ли с парашут, или да кацне принуди­телно, като спаси машината.

Височината бързо се стопява и пилотът решава да кацне в една „равна" нива, която в последния момент се оказва терасовидно лозе с телефонен стълб в полосата на кацане. На 2-3 метра над терена пилотът прави лека маневра, за да избегне стълба, но не успява. Самолетът се удря в него, при което лявото крило се откъсва и машината забива нос в земята. Плувнал в пот, Костакев увисва, забързан на седалката. Нервно напрегнат, той не може да прецени колко време е висял така. Но ето че самолетът под тежестта на опашката се връща в нормално положение, заставайки на „три точки".

Тогава Костакев отваря кабината и като по чудо, без ни една драскотина, излиза от нея.

А наоколо полето е почерняло от народ. Мъжете тичат, за да окажат помощ, жените да дадат водица, а децата да го хвалят и да викат: „Ура, герой!"

Чак сега разбира, че стеклите се хора го смятат за герой.

Наред с двата  „Б-24" в околностите на Кошарево, Брезнишко, по волята на съдбата намират гроба си и 18-те летци от двадесетчленния екипаж на свалените от него бомбардировачи.

Във Втората световна война записаха имената си много въздушни асове, ала с една-единствена атака да се унищожат два бомбардировача от типа „Б-24" е не само отлично изпълнен служебен дълг, но и горещ израз на безграничното родолюбие, напластявано в душата на летеца още от най-ранната му възраст.

Заради това и заради летателния му професионали­зъм на Костакев са присъдени 6 въздушни победи.

В забвение

Награден е и с орден “За храброст” IV степен. Въпреки това дошли­те след деветосепемврийския преврат от СССР ръководители на Българското въздухоплаване счетоха Кос­такев за неподходящ да остане в редовете на нашите военновъздушни сили. През 1946 г. той е уволнен от авиацията по разпореждане, вместо силите и опитът му да бъдат използвани при обучението на новите авиаторски кадри.

Почти забравен от обществеността, от години бо­лен в родния си град, Костакев умира на 19.6.1994 г., без да узнае, че на 6 май с.г. заради бойните му заслуги е повишен в звание „полковник" от запаса. Сега защитникът на родното небе отново излиза от принудителната анонимност, налагана по политически съображения десетилетия наред.

                                 Вечна слава и признателност! Поклон пред героите!