На 31 октомври 802 година след раждането на нашия Господ Иисус Христос, месец след началото на новия Индикт, Никифор взе властта в Константинопол, а Ирина бе пратена в манастир. По-първите люде в Ромейската империя трябваше отново да се приспособяват към промените. Доскоро Ирина бе нашата свещена майчица, василиса и автократор, на която всички казваха, че дължат всичко. Вече нямаше как, налагаше се придворните, а и големците в останалата част на държавата да я хулят и да славят новия василевс.
Какви ли не обиди и обвинения (къде основателни, къде - не) се сипеха по неин адрес. Поводът за заговора бе, че Ирина предложи брак на владетеля на франките Карл. Две години по-рано той бе коронясан за император от папа Лъв ІІІ в Рим и вече имаше основание да претендира, че той е повелител на всички християни. Доста преди това императрицата се опитваше да се сближи с него, като се уговори брак между нейният син Константин и дъщерята на Карл – Ротруда. В 781 година годежът бе договорен и дори ромеи бяха включени в свитата на принцесата, която започна да учи гръцки. Шест години по-късно сватосването се разтрогна.
Според Салическата правда франките, невежи и полуварвари, не признават правото на жена да стои на престола. Докато Ирина управляваше като регент, те и признаваха владетелската титла. Синът й Константин свали и заточи майка си от 790 до 797 година. Накрая Ирина бе принудена да организира нов заговор, намирайки подкрепа заради безпътния живот на Константин. Той изгуби всички войни, с които се захвана, прати жена си Мария Амнийска в манастир и се ожени за една от придворните си – Теодота. Всичко това създаде брожение сред знатните ромеи и Ирина отново си върна трона, като сина си ослепи! Франките и Рим обаче не смятаха царуването и за законно. Плануваният и брак с император Карл отново разбуни ромейските патриоти, а и незнайна болест, навярно Бог я наказа, също способства знатните да се отдръпнат от нея.
Ирина се провали много пъти, но в едно нещо успя! С много усилия тя успя да върне почитането на светите икони, с решение на Вселенския събор, който се проведе в Никея през 787 година. За да стане това Ирина не се спря пред нищо. Военните многократно преди това осуетяваха опита за провеждането му, но в крайна сметка тя успя. Дори се наложи смяна на патриарха, което бе груба намеса в делата на Църквата. Ирина сложи патриаршеската короната на своя аскрит (секретар) Тарасий, който за един ден премина през всички духовни звания в Магнаурския дворец за да седне на престола в Патриаршията. Заради тези си заслуги нашата „Семирамида” един ден, вероятно ще бъде обявена за светица, ако и да е ослепила своя син и въпреки многото нещастия, които се изсипаха на главите на ромеите по време на нейното царуване.
По ирония, именно Тарасий короняса Никифор, който веднага се зае с промени. Василевсът ни не бе военен човек, макар че покрай работата си изпълняваше и специални функции. Той бе един от доверените хора на Ирина, тъй като се грижеше за личната и хазна. Разбира се, като повечето знатни ромеи злоупотребяваше с доверието. В тази си длъжност Никифор имаше голяма власт, включително и да задържа и разпитва врагове на императрицата, командваше дворцовата гвардия и най-близките и телохранители и имаше голям брой тайни агенти и много доброволни доносчици. Многото заговори срещу Ирина го правеха още по-доверен неин човек. Затова неговия заговор успя.
Никифор бе по убеждения иконоборец. Затова веднага предприе мерки срещу Църквата, но без да се намесва (за разлика от предните василевси-иконоборци) в догматическите спорове между двата лагера (на иконоборците и на иконопочитателите).
Първо, той взе голяма част от земите, които Ирина беше дарила отново на Църквата, но не ги раздаде на свои приближени съновници (както правеха предишните василевси-иконоборци), а ги продаде на търг. Капниконът (данъкът, който плаща всяко домакинство) за клириците (земеделците, които работят църковни земи) отново започна да влиза в хазната, а не както досега в касите на епископи, игумени и други духовници. Въпреки че не бе изтекъл Големия Индиктион, Никифор разпореди да се направи нов данъчен кадастър. Това не беше зле, тъй като на много места жителите бяха намалели – умрели от болести, убити или отвлечени при нападения на враговете или просто изселили се на друго място, а в данъчните регистри се водиха мъртви души и големи суми, които бирниците бяха длъжни да съберат от вписаната невярна бройка на жителите на дадената област. Василевсът обаче въведе отново системата алаленгион, според която ако някой не си плати задълженията от хазната, парите трябва да се съберат от неговите съседи. Естествено това се стовари най-вече върху раменете на най-нищите люде. Внезапно забогателите пък обложи със специален дан – подобен на този, който плащат хората, които са намерили заровено съкровище. Никифор отдели много средства за войската и за възстановяване на пътищата, тъй като смяташе че така ромеите ще го помнят дълго, особено и ако се прослави като велик военачалник… Той се обгради със свои довереници. Единият, Симеон пое хазната.Той имаше глас на скопец и жена от нашите провинции в Южна Италия. Мнозина подозираха, че всъщност е евнух и всички, почти без изключения го мразеха. Симеон бе пословично стиснат и пари почти за нищо, освен това за което му заповяда господаря, не даваше. Другият най-доверен човек бе Флор, който отговаряше по времето на Ирина за тайните агенти и доносниците. Цялата власт и всички решения ставаха само с ходатайствата на тези двамата.
Новината че имаме нов василевс, пристигна с около седмица закъснение. В Булето (на името на старото събрание на елините местните наричаха събиранията на архонтите, което на местния диалект се казваха старейшини) се събраха настоящи и бивши управници и започнаха да мислят - какво да се прави?
Неудобно бе града ни повече да се нарича Иринополис. Макар и да звучи добре – град на мира. В Булето се събраха всички архонти, сред които най-важните бяха: епископът Геласий (многократно преминавал и към иконопочитателите и към иконоборците, заемал различни длъжности в Синода, преди да седне на трона в града ни), иконопочитателите Евгений с прякор Лечителя или Мустака, другия Евгений, наричан Феликс (Щастливеца – той е бил и в двата лагера), Кириакос, Йорданес, неговия брат Христос, Лукиан и младия Зои, последните четирима бяха твърди привърженици или бързо бяха преминали в лагера на иконоборците. Всеки от големците се беше пооблажил през последните превратни години. Те бяха готови във всеки един момент да загърбят различията си в името на града, и най-вече за да запазят своето благоденствие.
Кириакос, Зои и двамата евгениевци бяха заемали за кратко длъжности в двореца и имаха опит. Затова те решиха, че веднага трябва да поднесат подаръци на новия ни автократор, но не колкото се полага, а доста повече. И най-накрая в прошението да се поиска Августейшата му благословия - Иринополис да се прекръсти на Никифорополис – победоносния град. Неясно как обаче филипополци, разбра се, имали същата идея. Те били готови да се откажат от името на бащата на Александър Велики и да вземат това на Никифор. Това каза в Булето Тихон, архонт който винаги имаше свои идеи за града, беше сладкодумен оратор и все объркваше плановете на останалите, въпреки че те почти винаги бяха съгласувани с хора от най-високо място – включително и от столицата. Например, (тук леко се отклонявам) Евгений бе наречен лечителя, защото можеше много добре да намества счупени кости. Но не тези негови умения го издигнаха, а защото бе много близък с една придворна на Ирина, която се казваше Емилия. Именно тя предложи да го направят управител на града, а по-късно го изиска и на служба в Константинопол. Емилия имаше добро отношение към Иринополис и дори към района, в близост се намираха няколко вили и имения, а имаше и минерален извор с бани. Тя си взе имот там и започна да се меси в работите на града. Докато градоначалник бе Евгений, тя можеше да прави тук всичко каквото си поиска. С идването на Никифор Емилия изпадна в немилост, но пък имотите й си останаха.
Другият Евгений първо работи с Лечителя и още един Евгений. Те успяха да направят друго – покритата колонада на главната улица, която тръгва от форума бе преградена на много малки магазинчета, които се дават под наем от евгениевците. Градската баня, която се намира в северната част пък изгоря и никой не можа да събере средства за възстановяването й. Дядо Геласий смяташе това за знак Божи. Според него истинския християнин трябвало да се къпе само два пъти – когато се ражда и когато умре. Това ми се струва лошо, прости ми Господи, че говоря срещу епископа си, защото не виждам причина добрите християни да миришат на спарено, след като дори проклетите езичници са можели да се къпят преди векове, когато си поискат.
След свалянето на Евгений най-силен първоначално бе Кириакос, но отгоре сложиха Лукиан. Новият управител бе преподавал граматика известно време в Константинопол, но освен влечение към виното и отрупаните маси нямаше особени способности. Вярно, уреди свои хора около някои градски поръчки, но и там Тихон вдигна доста скандали и в крайна сметка бе сменен. За кратко управлява Кириакос, а после, вече за по-дълго Йорданес. Последният отглеждаше коне в имението си и ги доставяше в столицата за димите, най-вече за Зелените. Това му създаде връзки с големи хора, Лукий се скри в извънградската си вила и почти не се появяваше зад стените на Иринополис. Йорданес развиваше и незаконна търговия с българите, на които продаваше вино, оттатък Хемус. Виното на Тракия винаги е било търсено, но след възцаряването на Крум и заповедта му да се изкоренят лозята, контрабандата на вино стана особено доходна дейност.
Та делегация замина за богохранимия Константинопол и в нея влязоха опитни хора, които знаят колко и на кого да дадат, и как да се държат в дворцовите среди. Те пристигнаха в столицата, заедно с делегатите на Филипополис. Всеки търсеше големец, който да им съдейства за прекръщаването на града и останаха там задълго…
Следва продължение
Няма коментари:
Публикуване на коментар