Традицията Холивуд да представя класическата литература и
история под формата на лесносмилаем поппродукт намира изява в
"Клетниците" - един от главните претенденти за все по-наближаващите
"Оскар"-и с 8 номинации (и актив от още 17 приза и 54 номинации по
други инстанции). Зад тази екранизация тип "Библиотека за ученика"
стои успешна сценична адаптация по романа на Юго, която е пред публика вече 27
години. Мюзикълът, създаден за сцена от композитора Клод-Мишел Шьонберг по
стихове на Ален Бубли, е гледан от 60 милиона зрители в 42 страни на 21 езика.
С приходи от близо 300 милиона долара дотук, филмът ясно заявява амбиции да
увеличи още почитателите на френския писател.
С режисурата се е наел Том Хупър - пресен любимец на академията от своя филмов дебют "Речта на краля". Той има малък опит в киното, но голям в театъра. Затова и екранизацията му по "Клетниците" е театрална в добрия (и понякога в лошия) смисъл на думата. В нея героите пеят, докато тичат, страдат, бият се, целуват и умират на снимачната площадка. Това е прецедент в киното - досега винаги партиите за музикалните филми са записвани отделно в студио. Това е и причината високите тонове да бягат на Хю Джакман и Ръсел Кроу - но пък за сметка на по-голяма автентичност на образите. Отлично с партиите се справят Ан Хатауей (номинацията "Оскар" за нейната 10-минутна роля е оспорвана, но хубавелката е неузнаваемо драматична в ролята на Фантин), Еди Редмейн - студентът Мариус, Саманта Баркс - Епонин; а детето в ролята на Гаврош е истинско откритие. Разреждащият напрежението хумор, така нужен на мрачната история за мизерия и бунт в следреволюционна Франция, дължим на семейство Тенардие - бутафорни, но разкошни Саша Барон Коен и Хелена Бонам Картър.
Сценарият не си позволява много волности и следва скелета на книгата. Бившият каторжник Жан Валжан (Джакман), живеещ под вънкашност чужда и ново име, все още е преследван от безмилостния полицейски инспектор Жавер (Кроу). Междувременно той се опитва неуспешно да спаси Фантин, поема грижата за дъщеричката й Козет и свършва на барикадите заедно с бунтовните парижки младежи. Най-неубедителната част от разказа остава Хю - на неговите рамене лежи целият филм, но те просто не са толкова яки. Продукцията е високобюджетна, пищна, впечатляваща в детайлите, музиката - добре позната на феновете на мюзикъла. Естествено, ако не си падате по оперетния жанр, "Клетниците" не е вашата чаша чай, но Хупър доказва, че го бива да разказва както камерни истории ("Речта на краля"), така и да дирижира епоси.
С режисурата се е наел Том Хупър - пресен любимец на академията от своя филмов дебют "Речта на краля". Той има малък опит в киното, но голям в театъра. Затова и екранизацията му по "Клетниците" е театрална в добрия (и понякога в лошия) смисъл на думата. В нея героите пеят, докато тичат, страдат, бият се, целуват и умират на снимачната площадка. Това е прецедент в киното - досега винаги партиите за музикалните филми са записвани отделно в студио. Това е и причината високите тонове да бягат на Хю Джакман и Ръсел Кроу - но пък за сметка на по-голяма автентичност на образите. Отлично с партиите се справят Ан Хатауей (номинацията "Оскар" за нейната 10-минутна роля е оспорвана, но хубавелката е неузнаваемо драматична в ролята на Фантин), Еди Редмейн - студентът Мариус, Саманта Баркс - Епонин; а детето в ролята на Гаврош е истинско откритие. Разреждащият напрежението хумор, така нужен на мрачната история за мизерия и бунт в следреволюционна Франция, дължим на семейство Тенардие - бутафорни, но разкошни Саша Барон Коен и Хелена Бонам Картър.
Сценарият не си позволява много волности и следва скелета на книгата. Бившият каторжник Жан Валжан (Джакман), живеещ под вънкашност чужда и ново име, все още е преследван от безмилостния полицейски инспектор Жавер (Кроу). Междувременно той се опитва неуспешно да спаси Фантин, поема грижата за дъщеричката й Козет и свършва на барикадите заедно с бунтовните парижки младежи. Най-неубедителната част от разказа остава Хю - на неговите рамене лежи целият филм, но те просто не са толкова яки. Продукцията е високобюджетна, пищна, впечатляваща в детайлите, музиката - добре позната на феновете на мюзикъла. Естествено, ако не си падате по оперетния жанр, "Клетниците" не е вашата чаша чай, но Хупър доказва, че го бива да разказва както камерни истории ("Речта на краля"), така и да дирижира епоси.
Няма коментари:
Публикуване на коментар