Харун и морето от приказки отново в книжарниците

„Харун и морето от приказки” в ново издание отново е на българския книжен пазар. Това е приказка за големи и малки, за свободата на словото и за цената на мълчанието. Ето един хубав коледен подарък за любими хора, независимо от тяхната възраст…

Книгата въплътява най-характерното в творчеството на големия съвременен разказвач. Тук ще откриете тъй характерните за него езикови еквилибристики и закачки, класически фантасмагории и иносказания, еднакво завладяващи въображението на деца и възрастни.

Салман Рушди (р. 1947 г. в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца” (1981), за който е удостоен с наградата „Букър Ман” през същата година. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах Хомейни обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.

Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам” (1983), „Последната въздишка на мавъра” (1995), „Земята под нейните крака” (1999), „Ярост” (2001), „Шалимар клоунът” (2005), „Чародейката от Флоренция” (2008).

Много отдавна в страната Алифбай имаше един скръбен град, най-скръбният от всички градове, тъй безнадеждно скръбен, че забрави собственото си име. Разположен бе край печално море, пълно с тъжнорибки, тъй злочести на вкус, че хората се оригваха на тъга въпреки синевата на небето.

На север от скръбния град имаше мощни фабрики, в които (поне така ми казаха) произвеждали мъка, пакетирали я и я разпращали по цял свят, а светът нямаше насита за нея. Чер пушек кълбеше от комините на тези фабрики за скръб и тегнеше над града като лоши вести.

А в дълбините на града, зад стария квартал с порутени сгради досущ като разбити сърца, живееше едно щастливо момче на име Харун – единствено дете на големия разказвач на приказки Рашид Халиф, чиято жизнерадост бе прочута в тази тъжна страна и чийто неспирен поток от бивали, небивали, врели и некипели истории му спечели не един, а цели два прякора. За почитателите си беше Рашид, Несекващият Океан от Приумици, преизпълнен с весели истории, тъй както морето гъмжеше от тъжнорибки. Ала завистливците го наричаха Шах Дрън-Дрън.

За жена си Сорая Рашид от години вече бе най-любещият съпруг, какъвто една жена може да си пожелае, и през всички тези години Харун расна в дом, където вместо тъга и намусеност властваха лекокрилият смях на баща му и сладкопойният глас на майка му.

И изведнъж нещо се обърка. (Може би тъгата на града най-сетне се просмука и през техните прозорци.)

И деня, когато Сорая престана да пее, и то насред куплет, сякаш някой бе натиснал копче, Харун се досети, че ги чакат неприятности. Ала и през ум не му мина колко.

Така започва приказката, но като всяка приказка - завършва с добър край…