Първото ми официално посещение в Съюза

Чудеса няма, но понякога има изключение, което потвърждава правилото! Ако преди приемането ни в Европейския съюз ми бяха казали, че ще бъда официално поканен да посетя Европарламента, нямаше да повярвам! Преди това отказах да отида в Съветския съюз, защото не подозирах, че скоро ще се разпадне. Но ето – няма го днес съюза неделим – има друг, който е на път да се разшири и извън географските граници на Европа. Скоро се навърши една година от първото ми, а вероятно и последно официално посещение в Европарламента…Кой знае?

Поводът бе покана от члена на Европейския парламент (така наричат официално евродепутатите) Илиана Иванова към ученици от старозагорската езикова гимназия. Покрай тях беше прикрепена и група журналисти. Целта на визитата е запознаване с работата на европейските парламентаристи и срещи с част от родните избраници.

Тръгнахме в ранни зори при температури близки до нулата. На летището, след преминаване на граничния контрол вече се поосаферихме с порция „солено кафе”. Цената на тонизиращата течност силно скача след контрола и се изравнява с европейските – близо две евро. От това не се чувстваме по-горди, но пък се посъбудихме и уверено се качваме на самолета на нискотарифна компания. Затова и не кацаме в Брюксел, а в Шарлероа, на около 60 километра от белгийската и общоевропейската столица.

В самолета дремем и аз си спомням доста неща за традициите на българо-белгийската дружба. Например, парламентарния девиз – „Съединението прави силата”! Това е едно към едно взето директно от нашите съграждани белгийците. Мислите ми са разбъркани и покрай положителните примери за взаимноизгодно сътрудничество си спомням и написаното от класика Алеко: „Бай Ганьо хвърлил агарянския ямурлук и наметнал белгийската мантия и ето го истински европеец…”

Белгия ни посреща с вятър и мъгла, времето е също като в София, но малко по-меко. Ние, поради ранното ставане сме гладни като хрътки. Но на Шарлероа повечето пак пият кафе – по две евро. Аз предвидливо бодвам два кроасана за три евро. Те имат вкуса на първите кроасани, които се появиха у нас по време на социализма – нямат нищо общо с сега продаваните кроасани в лъскави опаковки. Затова пък са апетитни и пресни. Пътувайки към Брюксел повечето съжаляват, че не са последвали примера ми. Аз обаче огладнявам още повече и мислите ми преминават „на невчесан френски”: Апетит веню авек манже! – което на български може да се преведе – Колкото повече ям, толкова по ми се яде!

Кралският дворец в Брюксел

Ето я и столицата! Докато се настаним, хотелът е в студентски кампос, докато се придвижим до центъра и то стана обед. И всичките гладни, гладни… като хрътки. Навън мъглата се сменя с дъжд, който вали бавно и напоително, без намерение да спира, вятърът се засилва и съвсем заприличваме на белгийците – т.е. носовете ни протичат. Докато ни оформят пропуските, в парламента контрола е като на летището, минава 12 часа. Тогава вече влизаме в стола, а това е едно добро начало. След многочасов глад гледаме да се храним прилично, обаче гладът си е глад и неволно лапаме като невидели манджа изгладнели африканци.

После започват първите срещи с родните избраници, и техните сътрудници, които са ни поели още от входа. Научаваме куп информация – за етапите за изграждането на ЕС, за неговите принципи, за дейността на парламента му, за задачите, които предстоят пред съюза и много други неща от тоя род. Това е огромно изпитание за групата. Първо, защото трябва да възприемем огромна база данни. Второ, защото след дългото пътуване, студа, глада и последвалия го обилен обяд в залата където ни говорят е топличко и уютно и на всички ни се преспива със страшна сила. С последно усилие на волята се опитвам да държа очите си отворени, но от едната ми страна колежката ми пошепва – „Направо заспивам”!. От ляво пък друг ми казва същото – „Затварят ми се очичките”! А от задния ред някой недоволства – „Ами то не се издържа вече”.

Въпреки борбата с дрямката ние научаваме, че Турция е най-дългогодишния кандидат за членство, че депутатите трябва да съобразяват своята позиция, изхождайки от решенията на фракцията си – примерно на Европейската народна партия, а не да защитават предимно националните интереси на страната, която представляват. Заседанията пък се провеждат ту в Брюксел, ту в Страсбург, като икономии от това не могат да се направят, защото имало подписани международни споразумения. Преводаческият отдел пък и други структури на ЕС са в Люксембург. След всичко това, общоевропейския данъкоплатец жив да го оплачеш. Научаваме, че само в Брюксел депутатите, чиновниците и сътрудниците, без да броим тези, работещи към Еврокомисията са 50 000, а има и още в Страсбург и Люксембург… След всичко това си мисля, че обвинението в бюрокрация на отишлия си комунизъм не е много основателно! Такива лекции ни четат и в следващите дни.

Брюксел обаче си е очарователен град, особено в старата си част – около кралския дворец и Гран плас. Там е съсредоточена истинската туристическа индустрия, където може да си купиш Пикаещото момче в десетки варианти – на ключодържател, на тирбушон (познайте с какво се отварят тапите), на циферблата на часовник и дори на камбанка. Има и много други сувенири.

Задължително било да се опита и да се вземе като армаган белгийски шоколад и бира. Шоколадът наистина е превъзходен и го продават на най-различни цени. Докато обикаляме шоколадовите къщи дегустираме около половин килограм шоколад. Най-накрая купуваме изгодно и приключваме с шоколада за да не хванем диабет. Минаваме на бира. А тя е над 600 вида. Част от бирите са кавардисани с подправки и не допадат на нашенския вкус. Повечето видове стават. Цените са умерени, а в комбинацията с миди и със зеленчуци е направо върха. За една малка порция (малка, ама доста се узорихме докато я ликвидираме) с бира, плюс бонус – хляб, масло и пържени картофки, платихме 10 евро. Съвсем прилична цена за центъра на ЕС. Естествено дава се и бакшиш, който тук наричат „пурбоар” – пари за почерпка. Сервитьорът е разбира се арабин от Магреба. Той е едновременно келнер и викач. Говори ни на френски, но когато минат негови сънародници веднага превключва – „Хабиби това, Хабиби онова”. Накрая ни изпраща и на изпроводяк пуска едно – „Довииждане, благодария”! С това съвсем ни втрещява! Това е то – Новия Вавилон!

Гран плас е наистина гордост за Брюксел. Старинни сгради, украсени с множество скулптурни елементи радват окото. През нощта пък са приказно осветени – направо вълшебство!

Наблизо се намира и прочутото Пикаещо момче.
Отначало питаме къде е, но всички се кълнат че са кореняк столичани, а ни пращат в различни посоки. Накрая тръгнахме да обикаляме площада и (толкова било просто) се натъкнахме на указателна табела със стрелка. На нея пишеше – Манекен пис! Тръгваме устремено, но един от компанията вика, търсете заведение. Ух, ненапило се – мислим ние. Не, случая е по-прозаичен. Ако не намерим заведение, ще снимате две пикаещи момчета – мълви страдалецът, мушнал здраво ръце в джобовете. Както е да е, виждаме заведение и не се изложихме пред чужденците.

Ето ни пред статуята, която ни разочарова. „Момчето” по традиция го обличат в различни дрешки. Ние хванахме смяната на одеждите. Снимахме го голо и с дрехи. Когато беше съблечено видяхме и от къде идва водата – един маркуч му влиза из отзад. От групата реагират спонтанно – педофили! Аз не споделям това мнение, но белгийците са си известни с някои крайности. И на мен не ми е драго да свързват българите с убийството на папата. Още повече, че Йоан-Павел Втори не беше убит.

Легендата за най-известния пикльо, е че по време на една от поредните обсади на Брюксел нещата никак не вървели на добре. Защитниците били каталясали и обезверени. Пристъпите били един след друг. До крепостната стена дефендърите видели детето на господаря да пишка и се развеселили. Победили! Издигнали му по-късно и статуя. Тя не е никак голяма, но се знае в цял свят. Всички я снимат и се снимат пред нея. И ние като всички.

Разгледахме и други исторически забележителности. Белгия се е освободила малко повече от 40 години преди нас. През 1830 година. Преди това била ту испанска, ту австрийска, френска и за последно холандска. Икономиката и обаче се развивала добре, вероятно са случили на поробители. Ние - не! В края на 19 век Англия и Франция не могли да си поделят Конго и дали страната на белгийците. Така Белгия станала колониална сила. Това станало по времето на Леополд, Първи или Втори не помня. Единият обаче има паметник пред един от парковете, който пък е кръстен на него. По древната история на Белгия също е свързана с колониални войни. В центъра се издига паметник на Готфроа Булонски – Първи крал на Йерусалим (на снимката).

Той е бил владетел на по-голямата част от сегашна Белгия и на други земи. По това време ние пак сме били под робство.

Доказателство за компромисната политика на белгийците е, че в столицата им има множество паметници на Наполеон. Той ги завоювал, пък те паметник му вдигнали?! Тази толерантност и днес носи дивиденти на брюкселци. На територията на столицата официално се говори на двата официални езика – френски и фламандски и още на всички езици от и извън ЕС. Брюксел е притегателен център за всички световни компании и събира туристи от цял свят. Емигрантите и еврочиновниците се увеличават непрекъснато и помпат инфлацията, но незнайно защо – кризата не се усеща толкова осезателно. Ако ЕС приеме и Турция ще се сбъднат мечтите на поета Маяковски – „…Виждам бъдната Световна федерация...”

Вървим за сбогом през центъра и роми от Румъния ни свирят „Подмосковние вечера”, я, ний в кой Съюз бяхме?

Димитър Славов