„Момичето, което усещаше книгите“ очарова читатели и критици

Ако човек можеше да чете с обонянието си, каква би била миризмата на книгите? В романа си „Момичето, което усещаше книгите“ италианската писателка Дези Икарди (превод Ваньо Попов, издание на „Персей“) отговаря на този въпрос, като предлага не само завладяваща история, пълна с емоции, загадки и тайни, но разказва и за любов към книгите и един много специален и необикновен читател.  

Торино, 1957 г. Главната героиня Аделина е дошла да учи в града и живее при леля си Амалия, студена, свидлива и ограничена жена, която обаче крие тайни от миналото си. В училище Аделина има проблеми с четенето и паметта, докато не открива, че притежава необикновена дарба: да чете с обонянието си книги на всякакви езици, като изживява емоциите и впечатленията на предишните читатели. Но този неин изключителен талант скоро се превръща в заплаха.

Когато учителят на Аделина разкрива способността й да чете с обонянието си, той й възлага да разчете няколко книги и ръкописи, но разбира, че това й причинява силно главоболие и загуба на съзнанието. Тогава я съветва да спре да прави това, да си почива и да започне да чете като всички останали ученици.

Хитрият и алчен нотариус Верняно, баща на нейната най-добра приятелка Луизела, обаче ще се опита да използва момичето, за да декодира мистериозен древен ръкопис, написан на неизвестен език и наречен „Ръкописът Войнич“ по името на своя откривател. Верняно започва да ухажва леля й Амалия, прави й подаръци, за да я подмами да разреши на племенницата си Аделина едно пътуване до Ню Йорк. Там живее собственичката на ръкописа, която го държи в специален банков сейф. Тъй като опитът на Верняно момичето да разчете ръкописа от фототипно издание, се проваля, той съставя план то да получи достъп до оригинала. Но това може да постави в риск живота на Аделина…

Сюжетът се разгръща в две линии: от една страна е историята на Аделина и нейните необикновени преживявания, от друга – животът на леля й Амалия като млада и единственият й стремеж в живота – да се омъжи за богат мъж. Амалия е бивша вариететна танцьорка, която с помощта на своя приятелка и много трикове успява да подмами богат военен да се ожени за нея. Той също се опитва да я излъже, но при първата си мисия в Африка е убит малко след сватбата и Амалия неочаквано става богата вдовица.

Написан увлекателно и вълнуващо, включващ и елементи на мистерия, романът е прекрасно четиво в традицията на голямата италианска и европейска литература.

Родена в Торино, авторката на книгата, Дези Икарди, работи като копирайтър и актриса, но огромната й любов е литературата. Романът й получава признание от читателите и критиката, като й носи награди и номинации за най-престижните литературни отличия в Италия и Европа, сред които и за Европейската литературна награда.

Google Street View обновява снимките си от България

Тази пролет автомобилите на Google Street View ще посетят много градове и маршрути из цялата страна. Те ще актуализират Google Street View изображенията на градове, пътища и магистрали в Google Maps.

Street View показва 360-градусови изображения на улици, както и природни и културни забележителности.
Първите кадри от пътищата на България бяха заснети през 2012 г., а услугата стартира малко по-късно, през март 2013-а. Повечето български градове, както и редица архитектурно-музейни резервати, национални и градски паркове и много от природните ни забележителности са достъпни за разглеждане благодарение на Google Street View. Постоянно променящата се с течение на времето инфраструктура не само в градовете, но и районите между тях е причината Google редовно да актуализира изображенията, за да помогне на потребителите да се ориентират още по-добре при посещение на различни дестинации.
Сред градовете, чиито изображения ще бъдат обновени тази година са: Благоевград, Гоце Делчев, Сандански, Петрич, Бургас, Карнобат, Варна, Велико Търново, Видин, Враца, Габрово, Севлиево, Шипка, Трявна, Дряново, Добрич, Кърджали, Ардино, Момчилград, Кюстендил, Дупница, Ловеч, Априлци, Монтана, Пазарджик, Панагюрище, Велинград, Перник, Плевен, Ловеч, Луковит, Пловдид, Хисаря, Асеновград, Разград, Русе, Силистра, Сливен, Смолян, Рудозем, Мадан, Девин, София, Елин Пелин, Равно поле, Костинброд, Ихтиман, Стара Загора, Търговище, Хасково, Харманли, Свиленград, Шумен, Ямбол, Елхово.
В допълнение към улиците и пътищата, Google представя и панорами от пешеходни зони, както и други места недостъпни за коли. Благодарение на това потребителите могат да направят виртуална разходка до Седемте рилски езера, Белоградчишките скали да разгледат архитектурния резерват Старинен Пловдив, Ботаническата градина в Балчик, и много други.
Google обръща сериозно внимание на защитата на личните данни. Преди публикуването на събраните изображения те се обработват със специална технология, която размазва лицата на хората и регистрационните номера на автомобилите, така че те да не могат да бъдат идентифицирани и по този начин тяхната поверителност е защитена. Street View предлага допълнителна функция за размазване на изображенията (на лица, автомобили, къщи и др.), която може да бъде поискана чрез натискане на бутона “Докладвай проблем” в долния десен ъгъл на всяко изображение
Street View е популярна функция в Google Maps, която в момента е достъпна в повече от 220 страни по света, включително и на труднодостъпните крайни дестинации, каквито са Антарктида и Арктика. Предлага се на настолни компютри и мобилни устройства, както и в Google Earth.

В неделя минаваме на лятно часово време

Преминаването към лятно часово време през тази година е в неделя, 27-и март. В 3 часа през нощта стрелките на часовниците се сменят с един час напред, т.е. става 4 часа. За първи път тази практика се въвежда в Германия през 1916 година, като примерът ѝ е последван и от други държави. В България промяната на времето е от 1979 година.

Часовите промени са в изпълнение на Директива 2000/84 ЕО на Европейския парламент и на Съвета на Европа на ЕС, от 19 януари 2001 г., уточняват от Института по метрология. В сто страни в света часовата промяна се извършва два пъти годишно, въпреки съмненията за реалния ефект от тези действия и продължаващите дебати по темата.

За последен път трябваше да въртим стрелките през март или през октомври 2021 година, в зависимост от това дали щяхме да останем на лятно часово време или на астрономическото, тоест зимно часово време. Но към момента няма единодушно решение, както на национално ниво, така и на международно. Изглежда, че засега ще продължаваме да местим часовника всеки март и всеки октомври.

Лекарка дебютира с романа си „Болница за безсмъртни създания”

Български принос в един от най-популярните жанрове на Запад и в САЩ е дебютният роман на Александрина Крушарска „Болница за безсмъртни създания“ (издание на „КВЦ“). Проектът е подкрепен от програма „Дебюти“ на Национален фонд „Култура“ и представлява съвременен градски фентъзи (Urban Fantasy) роман за възрастни. Действието се развива в София, в нашето съвремие, и съдържа свръхестествени елементи. Резултатът е роман с високи литературни качества, който би допаднал дори и на неизкушените от жанра.

Александрина Крушарска е млад лекар, който съчетава професионалния си опит, придобит в болнична среда, със страстта си към писането и фентъзито. Вдъхновен от действителен медицински опит и пречупен през сферата на въображението, „Болница за безсмъртни създания“ представя отделен свят, който разглежда вечно актуални житейски въпроси, които винаги вълнуват читателя.
Историята  е повлияна от различни стилове и жанрове, но в основата си ползва ърбан фентъзи жанра. Романът разглежда вечната битка между светлината и тъмнината, както в широк аспект, така и в границите на ума и тялото на всеки човек – не като две взаимно отблъскващи се състояния, а като две неразделни части от едно цяло, способни да преминават една в друга.
Динамичният сюжет се развива в днешни времена, когато безсмъртните видове (вампири, ликантропи, вещици, нимфи…) са изгубили способността си за мигновена регенерация и сега умират от травми и инфекции. Единственото място, където получават животоспасяваща медицинска помощ, е Болницата за безсмъртни създания в планината над София, България. Скрита от човешки очи и уши с нишки от магия, болницата е впечатляваща сграда, осигуряваща не само лечение, но работа и местоживеене за всеки в нужда.
Михаил Коровин отдава живота си за съхранение на безсмъртните видове в условия на несигурност и страх.
Амелия е студентка по медицина, измъчвана от паник атаки след смъртта на семейството си.
Когато пътищата им се преплитат, нито един от двамата не е доволен от тази среща.
Изправена пред нов, напълно непознат за нея досега свят, Амелия отказва да приеме предложението на Михаил да остане в Болницата за безсмъртни създания, но той е решен да следва каузата си докрай и няма да й позволи да си тръгне, докато вярва, че тя може би има нещо общо с нарушената регенерация на безсмъртните видове.
Подкрепян в мисията си от странен учен-ликантроп, отегчен от живота некромансър с черно чувство за хумор, вампирка с високотехнологични умения и Съвет от двайсет забележителни създания, Михаил Коровин разбира, че е изправен пред враг, какъвто никога не е очаквал да срещне.
Ще съхрани ли Амелия човечността си в свят на кръвопролития и чудовища и ще позволи ли Михаил на вътрешните си демони да вземат превес в най-критичния момент? Как всяко едно от тези уникални създания ще се справи със собствените си страхове и проблеми, докато се бори са залог, много по-голям от всичко досега?
Заплетен сюжет, колоритни герои и завладяващ романс, „Болница за безсмъртни създания“ не спира да вълнува читателя от първата до последната страница, предлагайки дръзка провокация за въображението и мисълта.
Александрина Крушарска е завършила медицина в София. В момента живее в Бургас със съпруга си, малкия си син и кавалер кинг чарлз шпаньола Айви.

Представят 30 живописни платна на Наташа Ноева в зала „Байер”

На 22 март, от 18 часа, в старозагорската галерия „Лубор Байер“, изкуствоведът и художник Наташа Ноева ще открие самостоятелната си изложба „Рефлексии“. Експозицията представя 30 живописни произведения в техника сух пастел (пигменти върху платно), създадени през последната година и половина. По-голямата част от творбите са специално създадени за пространството на галерията.

 

Пейзажите, представени в експозицията, са творческа рефлексия на спомени и душевни състояния, вдъхновени от реални места или имагинерни пространства, родени от въображението на авторката. Водни повърхности, далечни хоризонти, самотни брегове, пътища, странни причудливи структури и терени, запазили нечие присъствие, създават усещане за безметежност и спокойствие или драматизъм и меланхолия, пресъздавайки незабравим миг или емоционално преживяване, оставили трайни знаци в съзнанието й.

Наташа Ноева трансформира сетивни възприятия и наслоени емоции в реминисценции на преживени събития във въздействащи платна, които карат зрителя да проникне в белезите от миналото, в смисъла на настоящето и бъдещето на емоционално, естетическо и философско ниво.

 

Изложбата може да бъде видяна до средата на месец април.

Съветски и англо-американски самолети атакуват Стара Загора и Казанлък през Втората световна война

 

Казанлък и Стара Загора става мишени на вражески самолети по време на Втората световна война. В Казанлък се намира Държавната военна фабрик и школата за подготовка на пилоти, Стара Загора е важен железопътен възел, а и в двата града има големи военни гарнизони. Слава Богу, набезите от въздуха са ограничени и няма големи щети и жертви.  По-старите казанлъчани и заралии още могат да разкажат за тревожните събития, станали през 40-те години на миналия век.

Първите въздушни атаки в България стават през пролетта на 1941 година, когато Царство България се присъединява към Тристранния пакт. Самолети от Югославия и английски, от Гърция, се опитват да накажат страната ни за присъединяването ни към споменатата коалиция, въпреки че по това време никой не ни е обявил война. Набегът бързо е отблъснат.
В нощта на 12 срещу 13 септември, на 1942 година самолети без обозначителни знаци атакуват Казанлък, Стара Загора, Русe и Горна Оряховица. По надписите от пуснатите бомби, става ясно, че бомбардировачите са съветски. Тогава въпреки войната, България и СССР не са прекъснали дипломатическите си отношения. В Стара Загора бомби падат над консервната кооперация „Пиперка“, от взрива са изпочупени стъклата на съседните къщи и тези на Търговската гимназия. Вероятно целта е била железопътната гара, но нощните бомбардировачи са объркали светлините на консервното предприятие, в което работила нощната смяна. В старозагорския музей има писмо, предадено от колекционера Николай Гичев, което свидетелства за събитието.
“Бомбардировката мина най-напред над нашия квартал без да пусне нищо, само ракети. Раздруса ни силно на над Пиперка си изсипа бомбите, има много разрушения край фабриката и самата фабрика. Над 200 бурета /празни и пълни/ пръснати, материали за правене на консерви изхабени…“ Така описва случилото се старозагорка, в писмо до своята дъщеря Оля, пет дни след нападението.
Вероятно атаката е дело на специалната съветска ескадрила за далечно действие на Червената армия, командвана от Александър Голованов. По същото време самолети летят и над Казанлък. Докато в Стара Загора има и човешки жертви, то в Града на розите има само материални щети. Всъщност 8 бомби падат край Бузовград, разрушена е една сушилня за дървен материал. Нощните нападения не са ефективни.
На 24 юни 1944 година, този път англо-американски летци атакуват Казанлък, връщайки се от Румъния. Те са посрещнати от българските изтребители от Марно поле и затова нападателите успяват да пуснат само 6 бомби, предимно на празни пространства, жертви отново няма. Доста по-рано гарнизонът в Казанлък подготвя позиции на противовъздушната отбрана, за да гарантира сигурността на важните стратегически обекти, които се намират в района – Арсенал, Школата за летци, военните поделения и промишлената зона.

През април армията подготвя позиции за зенитни оръдия на Тюлбето. Войници, работещи на обекта откриват на 19-ти прочутата днес Тракийска гробница, по време на изкопните работи. Веднага извикват уредника на музей „Искра“ – Димитър Чорбаджийски-Чудомир, който се убеждава, че находката е уникална.
Военните откриватели на гробницата първо попаднали на нисък и тесен коридор, където имало повалена правоъгълна гранитна плоча; после от дромоса влезли в кръгло сводесто помещение. В гробната камера били намерени незначителен брой предмети, което свидетелствало, че гробницата е ограбена още в древността. Все пак, откритите предмети (40 златни копченца, 3 глинени розетки, част от желязна юзда, железен връх на копие, силно ръждясал и счупен крив железен нож, златна халка и др.) свидетелствали за високо развито ювелирно изкуство у траките през тази епоха. Намерените в гробната камера находки и кости показват, че там са били погребани двама души, вероятно от знатна тракийска фамилия. В камерата са открити останки от мъж и жена, а в коридора пред камерата и кости на кон. Но над всичко останало блестели със своето майсторско изпълнение уникалните фрески по стените на погребалното съоръжение.

Ново разхлабване на противоепидемичните мерки, прогнозата на Витанов се оказа лъжа

От днес - 10 март посетителите на обекти с обществено значение не трябва да представят зелен сертификат, информираха от Министерството на здравеопазването. Това е втората стъпка в плана за деескалация на противоепидемичните мерки, с оглед положителната тенденция за намаляване заболеваемостта в страната. По-голямата част от страната вече е в т. нар. „зелена зона” – с ниско разпространение на Ковид. Така прогнозите на прословутия проф. Николай Витанов, който в най-големите телевизии повтаряше, че пикът на епидемията ще е около 5 март, напълно не се сбъднаха. Няма 70 000 заразени на ден, а математическият му модел явно не работи.

Изискването за зелен сертификат остава задължително за персонала на всички обекти с обществено значение.

Планът предвижда след 20-ти март изискването за зелен сертификат да отпадне и за работещите в обектите с обществено значение при запазване на благоприятната тенденция в развитието на епидемичната обстановка, свързана с COVID-19 в страната.

Гориво ще има, но все по-скъпо

"Когато непазарни принципи влияят на пазара, става това, което наблюдаваме. Тези цени са възможни, защото България е единствената държава в Европа, която няма никаква методика за ценообразуване." 

 "Горива ще има, но не е ясно на какви цени. Бензинът може да стигне до 3,50 лева и нагоре."

Това каза Георги Тенев от Асоциацията на българските търговци, производители, вносители и превозвачи на горива в интервю по бтв.

"Няма как да се влияе върху международните пазари и външните обстоятелства", подчерта той. 

Реалният проблем според него е, че българското правителство в момента се опитва с палиативни мерки, а не пряко насочени към сектора, да влияе. 

"Когато непазарни принципи влияят на пазара, става това, което наблюдаваме. Тези цени са възможни, защото България е единствената държава в Европа, която няма не само адекватна, няма никаква методика за ценообразуване", заяви Георги Тенев.

"В момента няма алтернатива за внос, не защото няма достатъчно държави производители на нефт, а защото няма адекватна икономическа логика и пазарна среда българските компании да развиват тази дейност", смята той.

От асоциацията искат от държавата методика за определяне цените на горивата.

Той обяви, че бензиностанциите, които за един ден вдигнаха рязко цените, не са членове на асоциацията. 

"Дали са имали цел да всяват паника, могат само те да кажат", заяви Тенев.

Век и половина след Освобождението пак фили и фоби

Умишлено пиша това по-късно, след 3 март. Станалото на историческия връх Шипка е резил, по-голям от всички, на които съм бил свидетел. Но това не е всичко! Век и половина след Освобождението в България едно остава непроменено – противопоставянето между русофили и русофоби. И в двете групи има твърде примитивни и неприятни лица. Както е написал Алеко – „да знаеш, че днешните са решили да се мирят с Русия...Сума ти неща може да се напишат – Цар Освободител, братя славяни, немските келяви чифути и т.н. Ама току виж и новите срещу Русия, и тогава бай Ганьо – предател! Тогаз пак ще караме „Задунайската губерния”... и няма да позволят да захвърлят нашето мило отечество под „миризливия ботуш на казака”.

Сега за Шипка. Премиер, двама владици и председателят на Народното събрание дойдоха да почетат националния празник. Това бе събитие, защото от Орешарски насам, никога в последните години премиер не се бе качвал на Шипка на 3 март. Може да харесваш министър-председателят, може и да го мразиш, но такива обиди и хули, както и замерянето със снежни топки, на такъв ден? Това бе много грозна гледка, а по този начин българските русофили много трудно ще привлекат привърженици сред неутралните си сънародници. Свалянето на знамето на ЕС и замяната му с руско също не е голямо геройство, а ефектът е същия. Най-лошото бе, че дори по време на заупокойната молитва и изпълнението на децата от музикална група „Искрица” виковете и цинизмите не спираха. Нещо повече, официалните гости се държаха доста нормално, за разлика от други речи, не забравиха руските войно, дали кръвта си за да я има отново България. Вярно, част от тях, във връзка с последните събития в Украйна, призоваха за мир, в което няма нищо лошо. Никой обаче не ги чу, крайните фенове скандираха „Русия”, „НАТО вън”,предатели и други неща, които доброто ми възпитание не ми дава да ги напиша.

Русофобите, особено в крайните си варианти, също не са за похвала. Много хора, които уважавам, включително и близки приятели, си сложиха украинското знаме на профила, но от години повтарят, това което официално ни набиват „специалисти” по Русия, хора препитаващи се с това. Затова все повече са българите, които си мислят, че руснаците са виновни за всичките ни неблагополучия. Този хор става все по-многогласен, като от историята вади само това, което му се струва полезно. Като плодче от торта. Ама не било проверено или е откровена лъжа? Не е важно...

Така например, съвсем сериозно предлага 3 март да не е национален празник. Защото Русия не ни е освободила, а е искала да ни пороби?! Нали в Санстефанския договор пише за окупацията на българските земи за определен период. Аргументът, че заемането на земя, в границите на друга държава се нарича окупация, за фобите не е от значение. Отделно пишат, че българите са платили за окупацията десетки тонове злато. Откъде, в несъществуващата още нова държава са намерили такива количества злато? Да не би да са ходили по къщите и да са късали пендарите от вратовете на жените? Намериха се и такива, които свързват 3 март с подписването на Брест-Литовския договор. Това било станало по настояване на българския премиер Радославов, за им напомня за 1878. Излиза, че двама кайзери, плюс цар Фердинанд и султана, чакат Радославов да им каже, кога да подписват договора. Между другото той е между Централните сили и правителството на Ленин, а не на царска Русия.

Значи Радославов предлага, монарсите одобряват, демек, върнахме си го на руснаците за Освобождението! Представям си, падишахът се поглажда по брадата и казва – Машалах, как пък аз не се сетих за трети? Аферим!

Смешно ли е? Ама все повече това се копира и поства в социалните мрежи. Защото всичко руско трябва да е лошо. Независимо дали става въпрос за царско време, болшевики или съвременна Русия.

Защото Захари Стоянов написал, че Левски казал – „Който ни освободи, той ке ни пороби”. Само дето трябва да гледаме, кога пише Захари това. Ами когато със Стамболов са начело на държавата, която тогава е в обтегнати отношения с Русия. Също като сега. Други потвърждения, че Левски е казал това – няма. Преди това в „Записките” Захари пише друго – Бенковски, гледайки горящите села, казал че отворил такава голяма рана на Тирана, че русите вече могат да заповядат! Самият Стамболов, по време на войната помагал на русите, като купувал и продавал добитък за нуждите на армията им. Тогава това било патриотично, а и той спечелил нещичко за себе си.

Писах на един мой близък приятел, който също е насъхан от русофобщината, че това, което става в момента е до голяма степен предизвикано и от нас. В продължение на години, ЕС, САЩ и НАТО се държат с руснаците като с полуидиоти. Отговорът му бе – грешка, трябваше да се държим с тях, като с пълни идиоти...

За съжаление, наличието на информация не води до бърз резултат, защото се иска и осмислянето й. Кой обаче си дава зор да мисли?

Димитър Славов